— Знаеш ли да гребеш? — запита Овцата, като й подаде две куки.
— Да… малко… Но не на суша и не с куки… — подхвана Алиса, когато изведнъж куките в ръцете й се превърнаха в гребла и тя видя, че се намира с Овцата в малка лодка, която се хлъзгаше между високи брегове. Сега не й оставаше нищо друго, освен да гребе с всички сили.
— Вълна! — извика Овцата и взе друг чифт куки.
Това не приличаше на забележка, която изисква отговор. И така Алиса не каза нищо и продължи да гребе.
„Има нещо твърде странно във водата“ — забеляза тя, тъй като от време на време греблата потъваха лесно, но много мъчно излизаха.
— Вълна, вълна! — извика пак Овцата и взе още куки. — Ще хванеш направо някой рак!
„Едно мило, малко раче! — помисли Алиса. — Много бих искала!“
— Не чуваш ли, като ти казвам „вълна“? — извика ядосано Овцата и грабна цяла стиска куки.
— Как не, чух! — отвърна Алиса. — Вие повтаряте тази дума доста често и доста високо. Моля ви се, къде са раците?
— Във водата, разбира се! — каза Овцата, като забоде част от куките в косата си, понеже вече не можеше да ги държи. — Внимание, вълна, ти казвам!
— Защо казвате толкова често „вълна“? — запита най-сетне ядосано Алиса. — Аз не съм овца!
— Ти си! — отвърна Овцата. — Ти си глупаво агне!
Алиса се почувствува малко обидена, затова замълча, докато лодката продължаваше спокойно да се хлъзга, понякога сред лехи с трева (и тогава беше много мъчно да се изваждат греблата от водата), понякога под дървета, но все между високите брегове, които се издигаха навъсени над главата им.
— О, моля! Тук някъде има ухаещи тръстики! — извика Алиса, внезапно очарована от аромата. — Наистина, ето ги! И колко са красиви!
— Няма защо да ме молиш за тях — каза Овцата, без да вдигне очи от плетивото. — Аз нито съм ги сложила там, нито ще ги махна.
— Не, но аз мислех… Моля ви се, може ли да спрем, да откъснем няколко? — помоли се Алиса. — Да спрем лодката за малко, ако нямате нищо против.
— Как мога аз да я спра? — каза Овцата. — Престани да гребеш и тя сама ще спре.
Алиса остави лодката да плава на воля по течението и тя се хлъзгаше кротко между люлеещите се тръстики. После момиченцето запретна грижливо ръкавчетата си и потопи ръце до лактите във водата, за да хване тръстиките, колкото може по-ниско. Така, наведена над водата, с краищата на разпилените си коси, потопени в нея, Алиса забрави за известно време Овцата и плетивото и със светнали очи късаше на цели стиски любимите си ухаещи тръстики.
— Дано не се обърне лодката — си казваше тя… — О, какъв хубав стрък! Само че не мога да го стигна…
И наистина за ядосване беше това, че макар да можеше да набере много тръстики, когато лодката минаваше край тях, малко по-далеч растяха винаги по-хубави, които Алиса не можеше да стигне.
— Най-хубавите са винаги далеч — каза тя най-после, като въздъхна, отчаяна от упоритите тръстики, които растяха толкова надалеч. Със заруменели бузи и мокра коса и ръце тя се отпусна на мястото си в лодката и започна да нарежда новоспечелените съкровища.
Какво значение имаше сега за нея, че тръстиките бяха почнали да губят аромата и красотата си, след като ги беше откъснала? Даже истинските тръстики — нали? — траят толкова малко, а тези бяха само сънувани тръстики и се стопиха като сняг, както лежаха на купчина при краката й. Но Алиса не забеляза това. Имаше толкова други забавни неща, за които трябваше да се мисли.
Не бяха се возили много с лодката, когато едното гребло се заби здраво във водата (както обясни по-късно Алиса) и не искаше да излезе, а дръжката му я удари по брадичката. Горката Алиса извика „О-о-о!“, но греблото я събори грубо на седалката сред купчината тръстики.
Наистина тя не се удари никак и веднага стана. През цялото време Овцата продължаваше да плете, сякаш нищо не беше се случило.
— Хвана едно мило раче! — забеляза тя, когато Алиса сядаше на мястото си, доволна, че се намира все пак в лодката.
— Така ли? Аз не го видях — каза Алиса, като се наведе и загледа тъмната вода. — Дано не е избягало. Много ми се ще да занеса в къщи едно раче!
Но Овцата се засмя презрително и продължи да плете.
— Има ли много раци тука? — запита Алиса.
— Раци и всякакви други неща — отвърна Овцата. — Богат избор. Само че си помисли добре. Кажи сега какво искаш да купиш?
— Да купя ли? — повтори Алиса полуучудено, полууплашено, защото в миг и греблата, и лодката, и реката изчезнаха и тя пак се намери в тъмното дюкянче.
— Бих искала да купя едно яйце, моля — каза тя срамежливо. — По колко ги давате?