— Не съм, честна дума! — каза кротко Алиса. — Има го написано в една книга.
— Ахаа! Това е друга работа. Такива неща могат да се записват в книга — каза по-спокойно Хъмпти-Дъмпти. — Тази книга се нарича Всеобща история, това е то… А сега погледни ме добре! Аз съм човек, който е разговарял с цар. Аз! Може би никога друг път няма да видиш човек като мене. Но за да ти покажа, че не съм горделив, ето, може да се ръкуваш с мене!
Той се ухили до ушите, наведе се и подаде ръка на Алиса. (За малко не падна от стената.) Тя стисна ръката му, като го наблюдаваше с известно безпокойство. „Ако се засмее още малко, краищата на устата му ще се съединят отзад — помисли тя — и тогава… не знам какво ще стане с главата му. Сигурно ще падне!“
— Даа, всичките си коне и всичките си царедворци — продължи Хъмпти-Дъмпти. — Те ще ме настанят за един миг на мястото ми… Но този разговор тръгна много бързо. Нека се върнем към предпоследната забележка.
— Надали ще мога да си я спомня — каза учтиво Алиса.
— В такъв случай да почнем отначало — предложи Хъмпти-Дъмпти. — Сега е мой ред да избирам за какво да приказваме. („Той като че ли смята, че играем някаква игра!“ — си каза Алиса.) Такаа… Ето ти сега един въпрос: на колко години каза, че си?
Алиса пресметна набързо и отвърна:
— На седем години и шест месеца.
— Грешно! — извика тържествуващ Хъмпти-Дъмпти. — Ти никога не си казвала подобно нещо!
— Мислех, че ме попитахте „На колко си години“ — обясни Алиса.
— Ако съм искал да те попитам това, щях да попитам — каза Хъмпти-Дъмпти.
Алиса не искаше да почва препирня, затова не отвърна нищо.
— Седем години и шест месеца — повтори замислено Хъмпти-Дъмпти. — Доста неудобна възраст. Ако беше питала мене, щях да ти кажа: спри на седем. Но сега вече е много късно.
— Никога не питам хората дали да раста или не — каза възмутено Алиса.
— Много си горделива, така ли?
Алиса се възмути още повече от това подозрение.
— Искам да кажа — отвърна тя, — че човек не може да се спре сам да расте.
— Сам човек навярно не може — рече Хъмпти-Дъмпти. — Но двама могат. С твоята собствена помощ ти можеше да останеш на седем.
— Какъв хубав колан имате! — забеляза внезапно Алиса. (Тя помисли, че и на двамата сигурно им е омръзнало да говорят за възрасти и ако наистина всеки на свой ред можеше да избира за какво да говорят, сега беше нейният ред.) — Или… — поправи се тя, след като размисли — трябваше да кажа „хубава вратовръзка“… не, колан… искам да кажа… моля да ме извините — прибави тя объркана, тъй като Хъмпти-Дъмпти изглеждаше дълбоко засегнат и Алиса взе да съжалява, че е избрала такъв предмет за разговор. „Да знаех само — помисли тя — кое е вратът и кое — кръстът му!“
Очевидно Хъмпти-Дъмпти беше дълбоко огорчен и няколко минути не каза нищо. Когато заговори пак, той измърмори с нисък глас:
— Извънредно обидно е, когато някой не може да различи вратовръзка от колан!
— Вярно, показах се голяма невежа — каза Алиса толкова смирено, че Хъмпти-Дъмпти я съжали.
— Това е вратовръзка, мое дете, и то много хубава вратовръзка, както сама каза. Подарък ми е от Белите Цар и Царица. Това е то!
— Вярно ли? — запита Алиса, зарадвана, че все пак работата се оправи.
— Те ми я подариха — поде Хъмпти-Дъмпти, като кръстоса крак връз крак и хвана коляното си с ръце, — те ми я подариха за един нерожден ден.
— Извинете! — каза смаяна Алиса.
— Аз не съм обиден — отвърна Хъмпти-Дъмпти.
— Исках да кажа… какво е това — подарък за нерожден ден?
— Това значи подарък, който ти се дава, когато не ти е рожденият ден, разбира се.
Алиса поразмисли.
— Предпочитам подаръци за рожден ден — каза тя след това.
— Не знаеш какво говориш! — извика Хъмпти-Дъмпти. — Колко дни има в годината?
— Триста шейсет и пет — отвърна Алиса.
— А колко рождени дни имаш?
— Един.
— Като извадиш един от триста шейсет и пет, колко остават?
— Триста шейсет и четири, разбира се.
Хъмпти-Дъмпти я погледна недоверчиво.
— По-добре да го видя написано — каза той.
Алиса се усмихна, извади бележника си и написа:
365-1=364
Хъмпти-Дъмпти взе бележника и започна да разглежда внимателно.
— Изглежда, че сметката е вярна… — започна той.
— Вие държите бележника наопаки! — прекъсна го Алиса.
— Да, вярно — каза шеговито Хъмпти-Дъмпти, докато Алиса му обърна бележника. — Стори ми се малко необикновено, затова казах „изглежда“, че е вярно, макар че нямах време да проверя сметката от горе до долу… И това показва значи, че има триста шестдесет и четири дни, когато можеш да получаваш подаръци за нерожден ден…