Бих искал да мога да ви опиша половината случаи, при които Алиса казваше любимата си фраза „нека си представим“. Вчера например тя спори дълго със сестра си, защото беше казала: „Нека си представим, че сме царе и царици“, а сестра й, която обичаше да бъде точна, възрази, че това е невъзможно, защото са само две. Накрая Алиса се принуди да каже: „Е, добре, тогава ти ще си едната царица, а аз ще бъда всички останали царе и царици“. Друг път уплаши не на шега старата си бавачка, като й извика неочаквано на ухото: „Бавачке, нека си представим, че съм гладна хиена, а ти — кокал!“
Но ние се отклонихме от речта на Алиса пред котето.
— Нека си представим, че ти си Черната Царица, Кити! Знаеш, ако си скръстиш лапите, ще заприличаш съвсем на нея. Хайде, миличка, опитай, моля ти се!
Алиса взе Черната Царица от масата и я сложи пред котето, за да види то как трябва да си скръсти лапите. Но опитът излезе неуспешен, главно, както каза Алиса, защото котето не искаше да си сложи ръцете правилно. За да го накаже, тя го вдигна пред огледалото, за да види само колко е непослушно.
— И да знаеш, че ако не си послушна — прибави тя, — ще те сложа в Огледалната Къща. Какво ще правиш тогава?
— Сега да щеш само да слушаш, Кити, и да не говориш толкова много, ще ти разкажа всичко, каквото си мисля за Огледалната Къща. Първо, стаята, която виждаш в огледалото, е също като нашата, само че нещата са наопаки. Мога да видя цялата стая, като се кача на стола пред камината, цялата освен една мъничка част точно зад камината. Ах, толкова ми се иска да видя и това мъничко ъгълче. И така ми се ще да знам палят ли и там огън през зимата. Не можеш нищо положително да кажеш, освен че когато нашата камина пуши, тогава и в другата стая се вижда пушек. Но това може да е нарочно, само да се правят, че уж и те имат огън. После книгите им приличат много на нашите, но думите са обърнати. Знам това, защото веднъж държах една наша книга пред огледалото и тогава и те държаха една книга в другата стая.
— Дали ще ти хареса да живееш в Огледалната Къща, Кити? Чудя се дали ще ти дават и там мляко? Но може би огледалното мляко не е добро за пиене… И, о, Кити, сега идваме до коридора. Можеш да видиш само мъничко от коридора в Огледалната Къща, ако отвориш широко вратата на нашата стая. Това, което виждаш, прилича съвсем на нашия коридор, само че по-нататък той може да е съвсем различен, знаеш. О, Кити, колко знаменито ще бъде да можем да отидем в Огледалната Къща! Сигурна съм, че в нея има, о, такива чудесни неща! Нека си представим, че можем някак да влезем в нея. Нека си представим, че стъклото става леко като тюл, така че можем да минем през него. Я, наистина, то се превръща в мъгла! Сега ще бъде много лесно да минем…
Докато казваше това, Алиса се покатери на камината, макар че навярно сама не знаеше как се намери там. И наистина стъклото започна да се превръща в тънка сребриста пара. Следващия миг Алиса мина през него и леко скочи в Огледалната Стая. Най-напред тя погледна дали камината гори и остана много доволна, че в нея намери истински огън, който гореше така буйно, както и в тяхната стая.
„Значи тука ще ми бъде топло колкото и в старата стая — помисли Алиса. — Всъщност още по-топло, защото тука никой няма да ме пъди от огъня. Ах, колко смешно ще бъде, като ме видят през стъклото, а няма да могат да дойдат при мене!“
После тя започна да се оглежда и забеляза, че това, което можеше да се види от старата стая, беше съвсем обикновено и неинтересно, но всичко останало беше до невероятност различно. Например картините, които висяха на стената зад камината, изглеждаха като живи, а старият часовник на камината (знаете, в огледалото вие виждате само гърба му) имаше лице на старче, което й се усмихваше.
„Тяхната стая не е толкова добре разтребена като нашата“ — си помисли Алиса, забеляза няколко шахматни фигури, паднали в пепелта. Но в същия миг извика „о!“ от учудване и се отпусна на колене и ръце, за да ги разгледа. Защото шахматните фигури се разхождаха две по две!
— Ето Черния Цар и Черната Царица — каза Алиса шепнешком, за да не ги уплаши. — А това е Белия Цар и Бялата Царица, седнали на края на лопатата… А ето двата Топа, те се разхождат, хванати за ръка… Не вярвам, че могат да ме чуят — продължи тя, като наведе още повече глава. — Почти съм сигурна, че не могат и да ме видят. Усещам някак, че ставам невидима…