Алиса в огледалния свят

— Колкото до стихотворения, знаеш — каза Хъмпти-Дъмпти, като простря голямата си ръка, — аз мога да декламирам стихотворения не по зле от другите, ако работата дойде дотам.

— О, работата няма защо да идва дотам! — каза бързо Алиса, с надежда че ще го спре, преди да е почнал.

— Стихотворението, което ще ти кажа — продължи той, без да обърне внимание на думите й, — е написано само за твое удоволствие.

Алиса разбра, че в такъв случай тя не може да не го изслуша. И така, тя седна на земята и каза много тъжно:

— Благодаря.

Хъмпти-Дъмпти започна:

Зимъс, кога полетата са бели,
таз песен пея аз за твое обаяние,

— Само че не я пея — прибави той за обяснение.

— Виждам, че не я пеете — отвърна Алиса.

— Ако можещ да видиш дали пея или не, ти имаш по-силни очи от повечето хора — забеляза строго Хъмпти-Дъмпти.

Алиса не каза нищо. Той продължи.

Напролет пък, кога дърветата развият листи,
ще се опитам да ти кажа най-тайните си мисли.

— Много ви благодаря за доверието — каза Алиса.

През дните летни, дълги, безметежни
ще разбереш ли песента ми нежна?
Наесен, щом листата с злато се покрият,
вземи мастило и перо и бързо запиши я.

— Непременно ще я запиша, стига да мога да я помня толкова дълго — каза Алиса.

— Престани да правиш такива забележки — отвърна Хъмпти-Дъмпти. — Няма смисъл и само ме объркват.

До рибите изпратих глас
и казах им: туй искам аз.
А тези рибки във морето
ми отговориха, проклети,
и отговорът беше тоя:
„Не можем туй да сторим, моля“…

— Страхувам се, че не разбирам добре — прекъсна го Алиса.

— По-нататък става по-ясно — отговори Хъмпти-Дъмпти.

Пак пратих да им кажат аз:
послушайте ме в тоя час!
Отвърнаха ми те с гримаса:
„Какъв сърдитко ни довтаса“.

Казах им раз, казах им дваж,
не чуха заповедта наша.
Вземах котле голямо, здраво,
добро за туй, що щях да правя.

Сърцето удря — барабан.
Налях котлето аз от крана.
Тук някой дойде с новината:
„Днес рибките са си в леглата“.

Аз наредих му строго, просто:
„Да ги събудиш, спаха доста!“
Аз казах туй високо, ясно,
в ухото изревах му бясно!!!

Като каза този стих, Хъмпти-Дъмпти наистина изрева и Алиса помисли, изтръпнала от ужас: „Не бих искала да съм на мястото на пратеника за нищо на света!“

Той беше много твърд и горд,
каза: „Не викайте, милорд“.
Той беше много горд и твърд,
каза: „Ще ги събудя, сър, но…“

Вземах отверка и принуден,
отидох сам да ги събудя.
Заключени вратите бяха,
аз бутах, виках, блъсках — спяха.

Затворена вратата беше,
натиснах дръжката, но вече…

След това настъпи дълго мълчание.

— Това ли е всичко? — запита срамежливо Алиса.

— Това е всичко — отговори Хъмпти-Дъмпти. — Сбогом.

Прощаването дойде доста неочаквано, според Алиса. Но след този ясен намек, че трябва да си ходи, тя разбра, че надали ще е възпитано да продължава да стои. И така тя стана и му протегна ръка.

— Довиждане, до нова среща — каза Алиса колкото можеше по-любезно.

— Ако наистина се срещнем пак, сигурно няма да те позная — отговори намръщен Хъмпти-Дъмпти, като й подаде един пръст. — Ти приличаш съвсем на всички други хора.

— Обикновено човек се познава по лицето — забеляза замислено Алиса.

— Тъкмо тука е бедата — каза Хъмпти-Дъмпти. — Лицето ти прилича съвсем на другите хора: двете очи така (той посочи местата им с пръста си във въздуха), нос в средата, отдолу уста. Все същото. Виж, ако двете ти очи бяха например от едната страна на носа или устата ти на челото, това щеше да ми помогне да те запомня.

— Няма да бъде красиво — забеляза Алиса.

Но Хъмпти-Дъмпти само затвори очи и каза:

— Почакай най-напред да видиш и тогава съди.

Алиса почака още една минута, за да види дали ще й каже нещо друго, но тъй като той нито отваряше очи, нито даваше вид, че изобщо се интересува от нея, тя каза още веднъж „сбогом!“ и като не получи отговор, спокойно тръгна нататък. Но както вървеше, тя не се въздържа и си каза: „От всички неудовлетворени (тя каза тази дума гласно, сякаш й правеше голямо удоволствие да повтаря такива трудни думи), от всички неудовлетворени хора, които съм срещала някога…“

Но Алиса не можа да довърши изречението, защото силен трясък разтърси гората от край до край.

СЕДМА ГЛАВА ЛЪВА И ЕДНОРОГА

Веднага след това през гората се зададоха тичащи войници, най-напред в редици по двама и по трима, после по десетина и по двайсетина и най-сетне на такива тълпи, че сякаш изпълниха цялата гора. Алиса се скри зад едно дърво от страх да не я сгазят и оттам ги наблюдаваше, като минаваха.