— Може би си прав — отговори замислено Царя. — Защото иначе той щеше да дойде тука преди тебе. Както и да е… А сега, като си почина вече, кажи какво става в града.
— Ще ви пошепна поверително — каза Пратеника. Той сложи ръце до устата си като фуния и се приближи до самото ухо на Царя. На Алиса й стана малко неприятно, тъй като и тя искаше да чуе новините. Но вместо да пошепне, Пратеника изрева с всички сили:
— Пак почнаха!!!
— Това ли наричаш шепнене?! — извика клетият Цар, като подскочи разтреперан. — Ако повториш такова нещо, ще те смажа от бой! Ревът ти прониза главата ми от единия край до другия като земетресение!
„Трябва да е било много късо земетресение“ — помисли Алиса.
— Кои почнаха пак? — се осмели да запита тя.
— Как! Ами че Лъва и Еднорога, разбира се! — каза Царя.
— Да се бият за короната ли?
— Естествено — каза Царя. — И най-смешното е, че цялата работа е за моята корона. Да изтичаме да ги видим!
Докато тичаха, Алиса си повтаряше думите на старата песен:
— Който… от тях… победи… ще получи ли… короната? — попита Алиса доколкото можеше, защото се беше запъхтяла от тичането.
— Мила моя, разбира се, не! — каза Царя. — Каква мисъл!
— Искате ли… да бъдете… тъй добър… да спрете… един… миг — изпъшка Алиса, след като потича още малко — да си… поема… дъха…
— Аз съм тъй добър — каза Царя, — но не съм толкова силен. Как мога да спра един миг, когато той върви тъй ужасно бързо? Все едно да се опиташ да спреш един Беготрон!
На Алиса не й достигна дъх да отговори. Затова те тичаха мълчаливо, докато стигнаха пред една голяма тълпа, в средата на която се биеха Лъва и Еднорога. Те бяха обвити в гъст облак прах и отначало Алиса не можа да различи кой кой е. Но скоро тя успя да познае Еднорога по неговия рог.
Те бяха застанали близо до Сата, другия Пратеник, който наблюдаваше борбата с чаша чай в едната ръка и филия хляб с масло в другата.
— Той току-що излезе от затвора, а не си беше допил чая, когато го затвориха — пошепна Сая на Алиса. — В затвора им дават само мидени черупки, така че той е много гладен и жаден. Как си, мило дете? — продължи той, като прегърна нежно Сата.
Сата се огледа, поклати глава и продължи да яде.
— Беше ли щастлив в затвора, мило дете? — каза Сая.
Сата се огледа пак и този път няколко сълзи се търкулнаха по бузите му, но той не каза нито дума.
— Не можеш ли да говориш? — извика нетърпеливо Сая.
Но Сата продължи да дъвче и отпи още малко чай.
— Ще говориш ли? — извика Царя. — Как върви борбата?
Сата направи отчаяно усилие и като глътна един голям залък хляб с масло, каза глухо:
— Много добре. Всеки от тях е свалил досега другия около осемдесет и седем пъти.
— Тогава мисля, че скоро ще им раздадат белия и черния хляб? — се реши да запита Алиса.
— Той е вече приготвен — каза Сата. — Аз ям от него.
Тъкмо тогава борбата между Лъва и Еднорога спря, защото Царя извика:
— Разрешават се десет минути почивка за закуска!
Сая и Сата се заловиха за работа: донесоха табли с бял и черен хляб. Алиса взе една филия да опита, но хлябът беше много сух.
— Не вярвам да продължават да се бият днеска — каза Царя на Сата. — Иди кажи на барабаните да почват.
Сая се отдалечи, подскачайки като скакалец.
Известно време Алиса го наблюдаваше мълчаливо. Изведнъж лицето й светна:
— Вижте, вижте! — извика тя и посочи с пръст. — Ето, Бялата Царица тича през полето. Тя излетя от гората, ей оттам… Колко бързо тичат тези царици!
— Сигурно я е подгонил някой неприятел — каза Царя, без дори да я погледне. — Тази гора е пълна с неприятели.
— Няма ли да й се притечете на помощ? — запита Алиса учудена, че той гледа толкова спокойно на положението.
— Съвсем излишно — отвърна Царя. — Тя тича ужасно бързо. Да се опиташ да я хванеш е все едно да искаш да хванеш някой Беготрон. Но аз ще си взема бележка за този случай, ако искаш. Мило, добро същество е тя. — Той си повтаряше тихо последните думи, докато отваряше бележника си. — Същество с две „т“ ли се пишеше?
В този миг до тях се приближи небрежно Еднорога с ръце в джобовете.
— Този път бях по-добър от него, нали? — каза той на Царя, като го погледна мимоходом.