— Цветът няма значение — забеляза Лилията. — Ако само листицата й бяха извити малко по-нагоре, щеше да изглежда съвсем както трябва.
Алиса никак не обичаше да я критикуват и затова почна да задава въпроси:
— Не ви ли е страх понякога, като сте посадени тук самички, без някой да ви пази?
— Ами дървото в средата? — каза Розата. — Каква му е работата?
— Какво може да направи то, ако се яви някаква опасност? — запита Алиса.
— То може да ръмжи — отвърна Розата.
— То казва: „Въррр-бъррр“! — извика една Паричка. — Затова се нарича Върба.
— И това ли не знаеш? — извика друга Паричка. Сега всичките парички започнаха да викат в хор и въздухът се изпълни с малки пискливи гласчета.
— Млъкнете! — извика Лилията, като се люлееше силно, цяла разтреперана от яд. — Те знаят, че не мога да ги достигна! — изпъшка тя и обърна треперещата си глава към Алиса. — Иначе нямаше да смеят да пищят така!
— Не се ядосвай — каза Алиса с помирителен глас и като се наведе към паричките, които пак бяха почнали да пискат, им прошепна: — Ако не млъкнете, да знаете, че ще ви откъсна.
Веднага настъпи мълчание и някои червени парички пребледняха от страх.
— Много добре! — извика Лилията. — Паричките са най-лоши. Заговориш ли, те почват да крещят в хор и това е достатъчно да те накара да увехнеш, като ги слушаш как пискат.
— Как умеете всички да говорите толкова хубаво! — каза Алиса, като се надяваше с тази похвала да поправи настроението на Лилията. — Аз съм ходила в много градини, но никъде не съм срещала цветя да говорят.
— Наведи се и пипни земята — каза Лилията. — Тогава ще разбереш.
Алиса докосна земята с пръсти.
— Много е твърда — каза тя. — Но какво значение има това?
— В повечето градини — отвърна Лилията, — правят лехите много меки, така че цветята непрестанно спят.
Това обяснение изглеждаше доста правдоподобно и Алиса беше доволна, че го научи.
— Никога досега не съм помисляла за това — каза тя.
— Според мене, ти изобщо никога за нищо не мислиш — забеляза строго Розата.
— Никога не съм виждала някой да изглежда толкова глупав — каза една Теменужка така внезапно, че Алиса подскочи, защото Теменужката не се беше обаждала досега.
— Мълчи! — викна Лилията. — Като че ли изобщо си виждала някого! Криеш си главата под листите и знаеш какво става по света толкова, колкото знае една пъпка!
— Има ли в градината други хора освен мене? — попита Алиса, която реши да не обръща внимание на неприятната забележка на Розата.
— Има едно друго цвете, което може да ходи като тебе — отговори Розата. — Чудно ми е как правите това! („Тебе пък всичко ти е чудно!“ — забеляза Лилията.) Но то е много по-разцъфнало от тебе.
— На мене ли прилича? — попита нетърпеливо Алиса, защото и мина през ума: „Някъде в градината живее друго момиченце!“
— Да, тя има същия груб израз като тебе, но е по-тъмна и листицата й са по-къси, мисля.
— Те са по-извити нагоре, като на далия — каза Лилията, — не са наведени надолу като твоите.
— Но ти не си виновна за това — добави любезно Розата. — Ти си започнала да вехнеш, знаеш, а в такъв случай листицата винаги увисват.
Това никак не се хареса на Алиса и за да промени разговора, тя запита:
— Идва ли другата понякога насам?
— Мога да ти кажа, че скоро ще я видиш — отвърна Розата. — Тя е от оня вид, който има девет шипа, знаеш.
— Къде се намират те? — попита любопитно Алиса.
— Около главата й, разбира се! — отвърна Розата. — Аз бях учудена, че ти нямаш. Мислех си, че всички вие непременно трябва да имате.
— Иде! — извика Шибоя. — Чувам стъпките й — туп-туп! — по пясъчната алея.
Алиса се огледа нетърпеливо и видя, че това беше Черната Царица.
„Колко е пораснала!“ — помисли тя. Наистина Царицата беше пораснала. Когато Алиса я видя за пръв път в пепелта, тя нямаше и три сантиметра, а сега беше с глава и половина по-висока от самата Алиса!
— Това е от чистия въздух — каза Розата. — Прекрасен въздух имаме тука!
— Ще отида да я пресрещна — каза Алиса, защото, макар че цветята бяха доста интересни, тя помисли, че ще е много по-забавно да поприказва с една истинска царица.
— Няма да успееш — забеляза Розата. — Аз бих те посъветвала да тръгнеш по обратния път.
Съветът се стори безсмислен на Алиса. Тя не каза нищо и изведнъж се запъти към Черната Царица. За нейно учудване Царицата изчезна от погледа й, а самата тя видя, че крачи пак към вратата на къщата. Малко ядосана, Алиса се обърна и погледна да види къде е Царицата. Най-после я забеляза доста надалеч. Тогава Алиса помисли, че този път наистина ще трябва да се опита да върви в обратната посока.