И сега тя сполучи напълно. Не беше вървяла и минута, когато се намери лице срещу лице с Черната Царица, и то точно пред хълма, на който се беше опитвала да се качи толкова време.
— Откъде идеш? — каза Черната Царица. — И къде отиваш? Гледай нагоре, говори ясно и не си играй непрестанно с пръстите.
Алиса изслуша тези напътствия и обясни с известно смущение, че е загубила пътя си.
— Не зная какво разбираш, като казваш „пътя си“ — каза Царицата. — Всички пътища тука са мои. Но как си попаднала изобщо тука? — прибави тя по-любезно. — Покланяй се, когато мислиш какво да отговориш, това спестява време.
Алиса се позачуди на тези думи, но усещаше твърде голямо страхопочитание към Царицата, за да не й повярва.
„Ще проверя дали това, което казва, е наистина така — си помисли тя, — когато се върна в къщи някой път по-късно за вечеря.“
— Време ти е вече да отговаряш — каза Царицата, като погледна часовника си. — Отваряй си устата малко повече, когато говориш, и винаги казвай „ваше величество“.
— Исках само да разгледам градината, ваше величество…
— Правилно — каза Царицата и я потупа по главата, нещо, което никак не се хареса на Алиса. — Като каза „градина“, та се сетих: аз съм виждала такива градини, в сравнение с които тази прилича на пущинак.
Алиса не се осмели да се препира по този въпрос и продължи:
— …и реших да се изкача на върха на този хълм…
— Като каза „хълм“, та се сетих — прекъсна я Царицата. — Аз мога да ти покажа хълмове, в сравнение с които този изглежда като долина.
— Не, не е възможно! — рече Алиса, учудена, че най-после се осмели да й противоречи. — Хълм не може да бъде долина, знаете, това би било безсмислица.
Черната Царица поклати глава.
— Можеш да го наречеш „безсмислица“, ако искаш — каза тя. — Но аз съм чувала такива безсмислици, в сравнение с които моите думи изглеждат пълни със смисъл като цял речник.
Алиса се поклони пак, понеже се уплаши от тона на Царицата, по който личеше, че е малко обидена.
Те вървяха, без да говорят, докато стигнаха до върха на хълмчето.
Няколко минути Алиса оглеждаше мълчаливо местността. Беше наистина много интересна местност. Имаше множество малки, тесни поточета, които я пресичаха от край до край, а ивиците земя помежду им бяха разделени на квадрати с малки зелени плетове, които стигаха от поточе до поточе.
— Наистина земята прилича на голяма шахматна дъска! — каза най-сетне Алиса. — Тука навярно има фигури, които се движат… така си е, има! — прибави тя радостно и сърцето й започна да бие бързо и възбудено. Тя продължи: — Една голяма шахматна игра се играе върху целия свят… ако това изобщо е целия свят, знаеш. О, колко радостно е това! Как бих желала и аз да участвувам в нея! Нищо, че ще бъда Пионка, само да мога и аз да играя. Но, разбира се, най-добре би било да съм Царица.
Като каза това, тя хвърли срамежлив поглед към истинската Царица. Но нейната събеседничка само се усмихна весело и каза:
— Това може лесно да се нареди. Ако искаш, ще станеш Пионка на Бялата Царица, понеже Лили е още много малка, за да участва в играта. И сега ти си в началото, във Втория квадрат. Като стигнеш до Осмия квадрат, ще станеш Царица.
Точно в този миг, неизвестно по каква причина, те започнаха да тичат.
Като размисляше по-късно, Алиса все не можеше да разбере как се случи така, че започнаха да тичат. Всичко, което си спомняше, беше, че тичаха уловени за ръце, а Царицата тичаше толкова бързо, че Алиса само се стремеше да не изостава. Въпреки това Царицата все викаше:
— По-бързо! По-бързо!
Но Алиса усещаше, че не може да тича по-бързо, макар че не й достигаше дъх да го каже.
Най-любопитното от всичко беше, че дърветата и другите неща около тях изобщо не променяха местата си — колкото и бързо да се движеха Алиса и Царицата, те сякаш не отминаваха нищо.
„Дали пък всички неща тичат заедно с нас?“ — помисли бедната, озадачена Алиса.
Но Царицата сякаш отгатна мислите й, защото извика:
— По-бързо! Не се опитвай да говориш.
На Алиса и през ум не й беше минало такова нещо. Напротив, струваше й се, че никога вече няма да проговори отново — така се беше запъхтяла. А Царицата пак извика:
— По-бързо! По-бързо! — и я повлече напред.
— Близо ли сме вече до там? — успя да изпъшка най-после Алиса.
— Близо до там! — повтори Царицата. — Ами че ние го отминахме преди десет минути! По-бързо!
Те продължиха да тичат известно време мълчаливо.
Вятърът свиреше в ушите на Алиса и почти изтръгваше косите от главата й, както тя си въобразяваше.