Луис Карол
Алиса в страната на чудесата
ПЪРВА ГЛАВА
В ЗАЕШКАТА ДУПКА
Алиса се умори да седи без работа до сестра си на скамейката, тя беше надзърнала един-два пъти в книгата, която сестра й четеше, но там нямаше нито картинки, нито разговори.
„За какво ли е такава книга — си помисли Алиса — без картинки и без разговори?“
И тъй както си мислеше (доколкото изобщо можеше да мисли в тая горещина, която я приспиваше и затъпяваше) дали удоволствието да изплете венец от парички си струва труда да стане и да ги набере, един Бял Заек със светлочервени очи подскочи край нея.
Нямаше нищо чак толкова чудно в това; и Алиса не се изненада толкова много, дори когато чу как Заека си говори: „О, божичко, божичко! Ще закъснея!“ (По-късно, като размисли, стори й се, че би трябвало да се зачуди; но в минутата не намери нищо необикновено.)
Ала когато Заека важно извади часовник от джоба на жилетката си, погледна го и пак забърза, Алиса скочи на нозе; мина й като светкавица през ума, че никога по-рано не беше виждала заек да носи жилетка или часовник; пламнала от любопитство, тя се затича след него през полето и успя да види как той се спусна в една голяма заешка дупка.
Веднага Алиса се спусна подире му, без да помисли дори как ще излезе оттам.
Заешката дупка вървеше донякъде направо, като тунел, а после неочаквано тръгваше надолу — тъй неочаквано, че докато се усети, Алиса не видя как падна в нещо, което приличаше на много дълбок кладенец.
Тоя кладенец или беше много дълбок — или тя падаше толкова бавно, че имаше време да се оглежда и чуди какво ли ще й се случи след това. Първом тя се опита да погледне надолу, да види накъде пада, но под нея беше тъй тъмно, че нищо се не виждаше. После погледна стените на кладенеца и забеляза по тях шкафове и лавици за книги. Тук-там видя географски карти и картини, окачени на гвоздеи. Както минаваше, тя взе един буркан от една лавица. На него беше написано: „портокалово сладко“. Но за нейно голямо разочарование беше празен. Тя не искаше да пусне буркана, за да не убие някого долу, и както падаше, успя да го сложи на друга лавица.
„След такова падане — си мислеше Алиса — няма да ми мигне окото, ако се катурна по стълбите. За колко смела ще ме помислят всички у дома! Какво, думица не бих рекла, да падна дори от покрива на къщата.“ (И току-речи така беше.) Надолу, надолу, надолу. Та никога ли не щеше да свърши това падане!
„Колко ли километра съм изминала досега? — каза тя ясно. — Бездруго съм някъде към средата на земята. Чакай да видя: ако се не лъжа, съм паднала около четири хиляди километра надолу…“ (Виждате, Алиса бе учила такива неща в училище и макар сега да не беше никак време да показва какво знае, тя си помисли, че все пак не е лошо да преговори уроците си.)
„Да, това е горе-долу точното разстояние. Но до каква ли ширина и дължина съм стигнала?“ (Алиса нямаше представа за ширина и дължина, но мислеше, че е добре да се казват такива хубави, големи думи.)
И ето, че започна пак:
„Дали ще мина точно през средата на земята. Колко ли смешно ще бъде да стигнеш при хора, които ходят с главата надолу! Антипатиите, ако се не лъжа…“ (Тоя път тя се зарадва, че няма кой да я чуе, тъй като тая дума не й звучеше някак на място.)
„Но знаеш, ще трябва да попитам как се нарича страната им.“
— Моля ви се, госпожо, това Нова Зеландия ли е или Австралия?
Както приказваше, тя се опита да направи поклон… Представете си: поклон — както падате във въздуха! Мислите ли, че бихте могли да го направите?
„За какво малко и просто момиче ще ме вземат! Не, не бива да питам: може да го видя написано някъде.“
Надолу, надолу, надолу. И тъй като нямаше какво друго да прави, Алиса почна пак да говори:
„На Дайна навярно ще й стане мъчно за мене тая вечер.“ (Дайна беше котката.)
„Дано не забравят паничката й с мляко за закуска. Дайна, миличка, как ми се ще да си тука при мене! Вярно е, че няма мишки във въздуха, но ти можеш да си уловиш прилеп. А то, знаеш, много прилича на мишка. Но котките ядат ли прилепи?“
И Алиса, на която почна да й се приспива, някак сънливо продължи:
„Котки ядат ли прилепи? Котки ядат ли прилепи?“
И понякога:
„Прилепи ядат ли котки?“
Тъй като не можеше да си отговори нито на един от двата въпроса, все едно беше как запитва.
Тя чувстваше, че заспива, и вече беше почнала да сънува, че се разхожда под ръка с Дайна и много сериозно я пита: „Сега, Дайна, кажи си правичката: яла ли си някога прилеп?“ — когато внезапно, трас, трас! — стовари се върху купчина пръчки и сухи листа и падането свърши.
Алиса не се удари никак и завчас скочи на нозе. Погледна нагоре, ала над нея всичко беше тъмно. Пред нея се отваряше друг дълъг проход. Тя погледна и видя Белия Заек, забързал нанякъде. Алиса нямаше време за губене: като вятър се впусна тя след него и успя да улови думите, които той изрече, когато отминаваше един завой: