ПЕТА ГЛАВА
СЪВЕТЪТ НА ЕДНА ГЪСЕНИЦА
Гъсеницата и Алиса се гледаха доста дълго, без да си продумат. Най-после Гъсеницата извади наргилето от устата си и се обърна към Алиса с немощен сънлив глас:
— Коя си ти? — рече Гъсеницата. Това съвсем не подканваше към разговор. Алиса отговори доста свенливо:
— Не… не зная сега, госпожо… зная само коя бях, когато станах тая сутрин, но струва ми се, че оттогава съм се изменила вече няколко пъти…
— Какво искаш да кажеш? — рече строго Гъсеницата. — Обясни се!
— Себе си, боя се, не мога да обясня, госпожо — каза Алиса, — защото, виждате ли, аз не съм аз!
— Не виждам! — рече Гъсеницата.
— Боя се, че не мога да се изразя по-ясно — отговори много учтиво Алиса, — защото аз сама не го разбирам. Да бъдеш в един ден ту голяма, ту малка е доста объркано.
— Не е! — рече Гъсеницата.
— Може би вие не намирате, че е тъй — каза Алиса, — но когато ще трябва да станете какавида, а това, знаете, ще се случи някой ден, и след това да се превърнете в пеперуда, мисля, и на вас ще се вижда някак странно, нали?
— Ни най-малко! — рече Гъсеницата.
— Може би вашите чувства да са различни — каза Алиса. — Аз зная само, че на мене би ми се видяло странно!
— На тебе! — рече Гъсеницата възмутено. — Коя си ти?
Това ги върна пак към началото на техния разговор. Алиса се ядоса на късите забележки на Гъсеницата. Тя се поизправи и каза много важно:
— Мисля, първо вие трябва да ми кажете коя сте.
— Защо? — рече Гъсеницата.
Това бе друг не по-малко мъчен въпрос. И тъй като Алиса не можа да намери причина и не можа да отговори на въпроса, а Гъсеницата изглеждаше доста неразположена, тя тръгна да си върви.
— Върни се! — извика Гъсеницата подире й. — Имам да ти кажа нещо важно.
Това звучеше вее пак по-иначе. Алиса се върна.
— Не се ядосвай! — рече Гъсеницата.
— Това ли е всичко? — попита Алиса, като преглътна яда си.
— Не — отговори Гъсеницата.
Тъй като нямаше друго какво да прави и най-сетне Гъсеницата можеше да й каже нещо, което заслужава да се чуе, Алиса реши да почака.
Гъсеницата смукна още няколко пъти, после разтвори нозе, извади наргилето от устата си и рече:
— Тъй, значи ти мислиш, че си изменена?
— Боя се, че да, госпожо — отговори Алиса. — Не мога да си припомням различни неща, както по-рано… и дори десет минути ръстът ми не остава същия.
— Какви неща не можеш да си припомняш? — попита Гъсеницата.
— Опитах се да кажа „Как е лъснал малкият ни лекокрил…“ наизуст, а то излезе съвсем друго! — отговори Алиса натъжено.
— Кажи „Татко Уилям“! — рече Гъсеницата. Алиса скръсти ръце и започна:
„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече. А пък по цял ден безгрижен на воля, ходиш все още с главата надолу!“ „На младини, му отвърна мъдрецът, имах аз мускули, същи борец бях — мажех ги с масло, чудесно, вълшебно. — Да ти продам ли? — Продавам на дребно.“
„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече, а си играеш, все още с главата, удряш я, сякаш е топка, в стената!?“ „На младини, му отвърна борецът, мислех си кой знай какъв ли мъдрец съм. Празна разбрах, че била ми главата, и за това си я удрям в стената.“
„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече. А пък и костите вземаш за гъби, нищо че няма в устата ти зъби!“ „На младини, му отвърна мъдрецът, беше за мене жена ми молецът… Цял ден, ей богу, се карахме двама, и за това е устата ми яма!“
„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече, А очила не си още ти сложил — туй на какво ли дължи се, о, боже!“ „Казах, каквото ти казах аз вече! — Татко Уилям го ядно пресече. — Само да смееш пак нещо да питаш, тъй да си знаеш, ритник ще опиташ!“
— Грешно — отсече Гъсеницата.
— Да малко… боя се… — каза Алиса плахо. — Някои от думите са се изменили.
— Грешно е от начало до край — рече Гъсеницата настойчиво.
Последва късо мълчание. Гъсеницата заприказва първа.
— Колко голяма искаш да бъдеш?
— О, аз не придирвам толкова! — бързо отвърна Алиса. — Само че никой не иска да се изменя толкова често, знайте…
— Не зная! — рече Гъсеницата.
Алиса нищо не рече. Никой по-рано не бе й противоречил толкова и тя почувствува, че почва да се ядосва.
— Сега доволна ли си? — попита Гъсеницата.
— Бих желала да бъда малко по-голяма, госпожо, ако нямате нищо против — отговори Алиса. — Десет сантиметра не е никак хубав ръст.
— Много си е хубав! — отвърна обидено Гъсеницата, като се изправи. (Тя бе точно десет сантиметра висока.)
— Но аз не съм свикнала на такъв ръст! — замоли се жално Алиса. И си помисли: „Защо животните се обиждат толкова лесно!“