Алиса се двоумеше дали не трябва да легне по очи на земята както тримата градинари. Но тя не бе чувала никога, че трябва да се прави така, когато минава шествие.
„За какво ли пък тогава е това шествие — си помисли тя, — ако хората трябва да лягат по земята, тъй че да не могат да го видят?“
И тъй, Алиса остана да чака на мястото си. Когато шествието стигна пред нея, всички се спряха и я изгледаха, а Царицата строго попита:
— Коя е тая?
Тя зададе тоя въпрос на Момчето Сърце, което в отговор само се поклони и усмихна.
— Глупак! — каза Царицата, като отметна глава нетърпеливо и се обърна към Алиса:
— Как се казваш, мое дете?
— Името ми е Алиса, ако благоволите, ваше величество — отговори Алиса много учтиво и добави само на себе си: „Че те всички приличат на карти за игра — и нищо друго! Защо да се боя от тях?“
— А кои са тия? — попита Царицата и посочи тримата градинари, които бяха налягали около розовото стъбло. Тя зададе тоя въпрос, както виждате, защото гърбовете им бяха като на всички други, тъй че не можеше да познае дали са градинари, войници или придворни, или пък нейни деца.
— Откъде да зная? — каза Алиса, учудена от смелостта си. — Не ми е работа.
Царицата почервеня от яд, изгледа я за миг и като див звяр изкрещя:
— Отсечете й главата! Отсечете…
— Глупости! — прекъсна я Алиса силно и решително.
Царицата млъкна.
Царят сложи ръка на рамото й и рече кротко:
— Помислете, скъпа, тя е дете!
Царицата сърдито се отдръпна и каза на Момчето Сърце.
— Обърни ги!
Момчето стори това много предпазливо, с крака си.
— Станете! — извика Царицата пискливо.
И тримата градинари завчас скочиха на крака и почнаха да се кланят на Царя и на Царицата, на царските деца и на другите.
— Оставете това! — изписка Царицата. — Зашеметявате ме!
И като се извърна към розовото стъбло, продължи:
— Какво правехте тука?
— Ако благоволите, ваше величество… — каза Две много боязливо, като клекна на едно коляно — опитвахме се да…
— Виждам! — прекъсна го Царицата, която бе успяла вече да разгледа розите. — Отсечете им главите!
И шествието продължи нататък. Тримата войници останаха назад, за да обезглавят нещастните градинари, които се затичаха за помощ към Алиса.
— Нищо няма да ви направят! — каза Алиса и ги скри в една голяма саксия, която бе до нея. Тримата войници подириха насам-натам и спокойно се присъединиха към другите.
— Отсякохте ли им главите? — извика Царицата.
— Отсякохме ги, както благоволихте, ваше величество! — извикаха войниците дружно.
— Добре! — извика Царицата. — Знаеш ли да играеш на крокет?
Войниците мълчаха и гледаха Алиса, тъй като явно въпросът бе отправен към нея.
— Да! — извика Алиса.
— Ела тогаз! — изрева Царицата.
Алиса се присъедини към шествието, изпълнена с любопитство към всичко, което щеше да се случи с нея.
— А… хм… много хубаво е времето днес! — каза един боязлив глас до нея.
Тя вървеше до Белия Заек, който я гледаше страхливо.
— Много хубаво време — каза Алиса. — Къде е Херцогинята?
— Шт! Шт! — пошушна бърже Заека. Той безпокойно се озърна над рамото си, надигна се, доближи се до ухото и й прошепна:
— Тя е осъдена на смърт.
— За какво? — попита Алиса.
— „За съжаление!“ ли каза? — попита Заека.
— О, не — отговори Алиса. — Мисля, че никак не е за съжаление. Казах: „За какво?“
— Тя издърпа ушите на Царицата… — започна Заека.
Алиса прихна да се смее.
— О, шт! — пошепна Заека уплашено. — Може да те чуе! Знаеш, Херцогинята закъсня много и Царицата каза…
— Всички по местата си! — извика Царицата с глас, приличен на рев.
Всички се разтичаха насам-натам, като се препъваха едни други. Но след малко се настаниха по местата си и играта почна.
На Алиса се стори, че никога по-рано не е виждала такова необикновено игрище за крокет. Цялото бе само трапчинки и издатини. Всяка топка бе жив таралеж, всеки чук — живо фламинго. За обръчи служеха войниците, които трябваше да се превиват на две и да стоят на ръце и на крака.