— Туй не е нищо в сравнение с това, което бих могла да кажа, ако само пожелаех — отговори поласкана Херцогинята.
— Моля, не си правете труд да го казвате по-дълго — каза Алиса.
— О, туй съвсем не е труд! — отвърна Херцогинята. — Аз ти подарявам всичко, което съм казала досега.
„Хубав подарък! — си помисли Алиса. — Добре че и на рожден ден не дават такива подаръци.“
Но тя не посмя да го каже гласно.
— Пак ли се замисли? — попита Херцогинята, като отново я бодна с острата си брадичка.
— Аз имам право да мисля — отговори сухо Алиса, която бе започнала да се ядосва.
— Рече го толкоз право — каза Херцогинята, — колкото и прасетата… да летят. И поу…
Ала тук за голяма почуда на Алиса гласът на Херцогинята замря, и то на най-обичната й дума „поука“ и ръката, която бе хванала нейната, започна да трепери. Алиса вдигна очи. Пред тях стоеше Царицата със скръстени ръце, намръщена като гръм.
— Хубаво време… ваше величество… — започна боязливо и тихо Херцогинята.
— Слушай! Предупреждавам те за последен път — извика Царицата и тропна с крак: — или ти трябва да се махнеш, или твоята глава ще бъде отсечена, и то още сега! Избирай!
Херцогинята избра и изчезна начаса.
— Да продължим играта — каза Царицата на Алиса.
Алиса се боеше да каже нещо и бавно я последва към игрището.
Другите гости бяха използвали отсъствието на Царицата и си почиваха на сянка. Но щом я видяха, за миг почнаха пак да играят. А Царицата само каза, че една секунда закъснение би им струвала живота.
През цялото време на играта тя не спря нито за минута да се кара с другите играчи и да вика: „Отсечете му главата!“ или „Отсечете й главата!“ Войниците откарваха в затвора тия, които тя наказваше. Разбира се, войниците, които правеха това, преставаха да служат за обръчи. Тъй че след около половин час нямаше никакви обръчи на игрището и всички играчи — с изключение на Царя, Царицата и Алиса — бяха в затвора, осъдени на смърт.
Тогава Царицата, цяла запъхтяна, спря и запита Алиса:
— Видя ли вече Лигавата Костенурка?
— Не — отговори Алиса. — Но защо се нарича лигава?
— Защото, ако направят супа от нея, ще стане лигава — каза Царицата.
— Кой, Костенурката ли? — запита Алиса.
— Не! Супата — отговори Царицата.
— Защо ще стане лигава? — осмели се да попита Алиса.
— Защото цял ден се лигави — каза Царицата.
— Супата ли? — учуди се Алиса.
— Не! Костенурката — отвърна нетърпеливо Царицата.
— Никога не съм я виждала, нито пък съм чувала за нея — каза Алиса.
— Ела тогаз! — каза Царицата. — Тя ще ти разправи историята си.
Като тръгнаха, Алиса чу как Царя тихо каза: „Всички сте помилвани“.
„А! Това е хубаво“ — си каза Алиса, на която бе станало мъчно, че Царицата е осъдила толкова души на смърт.
Те скоро срещнаха един Грифон, който спеше на слънце. (Ако не знаете какво е Грифон, погледнете картината!)
— Стани, ленивецо — каза Царицата, — и заведи тая млада госпожица да види Лигавата Костенурка и да чуе историята й. Аз трябва да се върна и да се погрижа за някои присъди, които произнесох преди малко.
Тя се отдалечи и остави Алиса само с Грифона.
Животното никак не се хареса на Алиса, но тя си помисли, че няма да е по-опасно да остане при него, отколкото да тръгне след тая жестока Царица; тъй че тя почака.
Грифона се надигна и потърка очите си. Сетне проследи с поглед Царицата, докато изчезне. И се изкиска.
„Колко смешно!“ — рече той, току-речи, само на себе си.
— Какво е смешно? — попита Алиса.
— Ами че… тя — отговори Грифона. — Всичко това е само въображение. Присъдите, знаеш, никога не се изпълняват. Ела!
„Тук всички казват — ела! — си помисли Алиса, като тръгна бавно след него. — Никога в живота не са ми заповядвали толкова, колкото сега! Никога!“
Те повървяха и съзряха в далечината Лигавата Костенурка, седнала тъжна и самотна на края на една скала. Като наближиха, Алиса я чу да въздиша — сякаш сърцето й ще се разкъса. Тя я съжали от все сърце.
— Защо скърби? — попита Алиса. И Грифона отговори горе-долу със същите думи, като преди:
— Всичко това е само въображение. Тя, знаеш, няма защо да скърби. Ела!
Те се приближиха до Лигавата Костенурка, която ги погледна с големи очи, изпълнени със сълзи, ала не продума нищо.
— Тая млада госпожица тука — рече Грифона — желае да чуе твоята история.
— О! Да, Ще й я разкажа — рече Лигавата Костенурка с дълбок и кух глас. — Седнете и не казвайте нито дума, докато не свърша.
Те седнаха. Няколко минути никой не проговори. Алиса си помисли: