— Много важно — каза Царя, като се обърна към съдебните заседатели.
Тъкмо почнаха да записват това на плочите, когато Белия Заек се намеси:
— Маловажно иска да каже, ваше величество разбира се — продума той много почтително, но се намръщи и го изгледа сърдито.
— Маловажно, разбира се, исках да кажа — побърза да се поправи Царя и продължи да си говори с нисък глас: — важно… маловажно… маловажно… важно… — сякаш опитваше коя дума звучи по-добре.
Някои от съдебните заседатели записаха „важно“, а други — „маловажно“. Алиса забеляза това, защото бе доста близо до тях и можеше да надникне в плочите им.
„Но то е все едно“ — помисли си тя.
Точно тогаз Царя, който бе се заел да пише нещо, извика:
— Тишина! — и прочете от бележника си: — Правило Четиридесет и второ. Всеки, който е по-висок от един километър, трябва да напусне съдебната зала.
Всички погледнаха Алиса.
— Аз не съм един километър — каза Алиса.
— Да — каза Царя.
— Близо два километра — добави Царицата.
— И тъй да е, пак няма да си ида — отвърна Алиса. — И после, такова правило не съществува: сега го измислихте.
— Това е най-старото правило в книгата — каза Царя.
— Тогаз трябваше да бъде първо — отвърна Алиса.
Царя пребледня и мигом затвори бележника си.
— Обмислете присъдата — каза той на съдебните заседатели с тих, треперещ глас.
— Има да се събират още показания, ако благоволите, ваше величество — каза Белия Заек, като подскочи. — Това късче хартия току-що е било намерено.
— Какво е? — запита Царицата.
— Не съм го отворил още — каза Белия Заек, — но изглежда писмо, писано от обвиняемия на… някого.
— Навярно тъй е — каза Царя, — освен ако не е било писано на никого — нещо, което, знаете, не е обикновен случай.
— Кому е отправено? — запита един съдебен заседател.
— Никому — отговори Белия Заек. — Изобщо не е писано нищо на външната страна.
Той разгъна хартията, като говореше — и добави:
— Никакво писмо: това е сбирка стихове.
— Почеркът на обвиняемия ли е? — запита друг съдебен заседател.
— Не е — отвърна Белия Заек. — И това е най-чудното. (Съдебните заседатели до един се нацупиха.)
— Трябва да е подражавал някой друг почерк — каза Царя. (Съдебните заседатели до един се развеселиха.)
— Благоволете, ваше величество — каза Момчето, — аз не съм го писал и те не могат да докажат обратното. Няма подпис на края.
— Толкоз по-зле, че не си се подписал — каза Царя. — Ти бездруго си мислил зло, инак като всеки честен човек щеше да се подпишеш.
Думите бяха приети от присъстващите с общо ръкопляскане. Това наистина беше първото умно нещо, което Царя бе казал тоя ден.
— Туй доказва, разбира се, неговата вина — каза Царицата, — тъй че отсеч…
— Нищо подобно не доказва! — каза Алиса. — Та вие дори не знаете какви са тия стихове.
— Прочети ги — каза Царя.
Белия Заек сложи очила.
— Отде да започна, ако благоволите, ваше величество? — попита той.
— Започни от началото — каза Царя важно — и продължавай, докато стигнеш края; сетне спри.
Мъртва тишина настъпи в съдебната зала, когато Белия Заек прочете следните стихове:
— Най-важните показания, които чухме досега — каза Царя и потърка ръце, — тъй че нека съдебните заседатели…
— Ако някой от тях може да обясни какво значи това — каза Алиса (толкова бе пораснала в последните няколко минути, че не се боеше вече да го прекъсне), — ще му дам, каквото поиска. Аз не вярвам да има и капка смисъл в това.
Всички съдебни заседатели написаха на плочите си: „Тя не вярва да има и капка смисъл в това“, ала никой от тях не се опита да обясни съдържанието на късчето хартия.