— Ако няма смисъл — каза Царя, — спасяваме се от голямо главоболие: знаете, няма нужда да се мъчим да го търсим. И все пак не зная… — продължи той, като гладеше късчето хартия на коляното си и го гледаше с едно око — …струва ми се, намирам малко смисъл… „не мога само аз да плувам“… нали не можеш да плуваш? — добави той и се обърна към Момчето.
Момчето тъжно поклати глава:
— Изглеждам ли, че мога? — отвърна то. (Изглеждаше, че не — тъй като цялото бе направено от мукава.)
— Дотук добре — каза Царя и продължи да мърмори стиховете под носа си: — „И всичко се узна от нас навреме“… това, разбира се, е съдът… „Ако ли все тъй настоява само“… това трябва да е Царицата… „Ти мислиш ли какво ще стане с тебе“… наистина, какво!… „Едно и дадох аз, той две му прати“… навярно това е, знаеш, направил със сладките…
— Но по-нататък се казва: „Те хвръкнаха към нейните палати“ — каза Алиса.
— Разбира се, ето ги там! — каза Царя тържествено и посочи сладките на масата. — Нищо не може да бъде по-ясно от това. И после: „Тя страшна е, когато се разсърди“… мисля, ти никога не се сърдиш, нали, мила? — каза той на Царицата.
— Никога! — извика Царицата яростно и захвърли една мастилница върху Гущера. (Клетото Перце бе спряло да пише с пръст, защото на плочата не оставаше никакъв белег. Но сега то почна бърже пак да пише, топеше мастилото, което шуртеше по лицето му, докато засъхна.)
— Тогаз и тия думи не те сърдят — каза Царя и огледа цялата зала с усмивка. Мъртво мълчание.
— Това е шега! — добави Царя ядосано. Всички се засмяха.
— Нека съдебните заседатели обмислят присъдата — каза Царя най-малко за двадесети път тоя ден.
— Не, не! — каза Царицата. — Първо решението — после присъдата.
— Вятър! — каза Алиса гласно. — Как може решението първо!
— Дръж си езика! — каза Царицата почервеняла.
— Няма! — отвърна Алиса.
— Отсечете й главата! — извика Царицата с всичка сила.
Никой не се помръдна.
— Кой ви обръща внимание? — каза Алиса. (Тя вече бе стигнала своята обикновена големина.) — Вие сте само карти за игра!
При това всички карти се надигнаха във въздуха и полетяха върху й. Тя извика слабо, полуизплашена, полуядосана и се опита да ги набие, но се намери на скамейката — сложила глава върху коленете на сестра си, която нежно отмахваше от лицето й няколко сухи листа, отронили се от надвисналите дървета.
— Събуди се, Алиса, мила! — каза сестра й. — Знаеш ли колко дълго спиш!
— О, сънувах такъв чуден сън! — каза Алиса.
И тя разправи на сестра си, доколкото си спомняше, всички тия чудни свои приключения, за които четохте досега. Когато свърши, сестра й я целуна и каза:
— Наистина, мила, чуден сън! Но сега влез бърже вътре да пиеш чая си. Става късно.
И тъй Алиса стана и се завтече, като мислеше, доколкото й позволяваше тичането, за своя чуден сън.
Но сестра й продължи да седи там, както по-рано — облегнала глава на ръката си. Тя гледаше залеза и мислеше за малката Алиса, за нейните чудесни приключения и сама някак се унесе и почна да сънува. Ето нейния сън:
Сънува първо малката Алиса и малките ръце още веднъж обхващат коленете й, и светналите зачудени очи пак я гледат — тя чува нейния глас, вижда как мило отмята глава, за да отхвърли назад развяната си коса, която винаги пада в очите й, и както слуша — или й се струва, че слуша — мястото наоколо цяло се оживява от чудните същества из съня на нейната малка сестра.
Високата трева шумоли пред нозете й, когато Белия Заек избързва край нея — изплашената мишка пляска в своя бяг из близкия вир — тя чува да тракат чаши за чай, когато Мартенския Заек и неговите другари разделят своята вечна закуска — и дрезгавият глас на Царицата заповядва да отсекат главите на нейните нещастни гости — още веднъж прасето бебе киха на коленете на Херцогинята, паници и блюда се трошат наоколо му — още веднъж крещи Грифона, скърца моливът на малкия Гущер и се задушават възпрепятстваните гвинейски прасета — всичко това изпълня въздуха, примесено с далечното хълцане на клетата Лигава Костенурка.
Така седеше тя, затворила очи, и си мислеше, че се намира в Страната на чудесата, макар да знаеше, че щом ги отвори, и всичко пак ще изчезне, само тревата ще шумоли от вятъра и във вира ще пляскат разлюлените тръстики — вместо чашите за чай ще прозвучат звънчетата на агънцата и дрезгавият вик на Царицата ще стане глас на овчарче, а кихането на бебето, крясъкът на Грифона и всички други чудновати звуци ще се стопят (тя знаеше) в смътната глъч на шумното и оживено имение и в далечината мученето на кравите ще замести тъжното хълцане на Лигавата Костенурка.