— Ако знаех това — прошепна задавено той — щях да се втурна насам още в деня, когато кралят ми я предложи за съпруга.
— Значи ти харесва?
Стивън разтърка очите си.
— Сигурно сънувам. Не може да съществува такава жена! Тя надминава и най-смелите мечти на един мъж. Кажете ми, че не ме правите на глупак! Кажете ми, че утре ще ме венчаете за това възхитително създание, а не за истинската Алисия Макарън.
— Уверявам те, че това беше истинската Алисия Макарън. Как мислиш, защо съм наредил да я охраняват толкова строго? Хората ми са като побеснели кучета, които всеки момент ще се изпохапят заради нея. По цял ден си разказват истории за варварските шотландци, но всеки от тях е готов да те замести в брачното легло при това момиче.
Стивън прехапа устни.
— Но все пак успяхте да ги задържите далече от нея, нали?
— Да, въпреки че не ми беше лесно.
— Ами Чатауърт? И той се опитва да ме замести…
Сър Томас избухна в смях.
— Ти май ревнуваш? Нали само до преди минути беше готов да му я отстъпиш? Не, Роджър никога не е оставал насаме с нея. Тя е превъзходна ездачка и той не смее да я изведе на разходка без свита, защото се бои, че шотландците ще я освободят.
Стивън изпухтя презрително.
— Сигурно се страхува по-скоро от многото врагове на семейство Чатауърт. — Той стана от стола си. — Трябваше да я държите под ключ в стаята й, вместо да й разрешавате да излиза на езда с него.
— Не съм чак толкова стар, че да не омекна при вида на такава прекрасна жена. Винаги, когато ме молеше за нещо, Алисия получаваше позволението ми.
— Сега обаче аз отговарям за нея. Мога ли отново да получа стаята в югоизточното крило? Бихте ли поръчали да ми приготвят баня и нещо за ядене? Не искам и утре да обидя Алисия с вида си.
Сър Томас се усмихна. Утрешният ден обещаваше да бъде интересен.
Алисия стоеше до масата и четеше със смръщено чело посланието, което й беше предадено рано сутринта. Днес беше облечена в пауновосиня кадифена рокля с буфан-ръкави, подплатена с бледозелена коприна.
— Той желае да говори с мен в градината — рече мрачно тя.
— Изглеждате чудесно и спокойно можете да му се покажете — отговори с усмивка Мораг.
Алисия смачка хартията и се намръщи още повече. В писмото на Стивън Аскот нямаше и дума за извинение — само заповед. От нея се очакваше да се подчини безпрекословно.
Тя погледна прислужницата, която чакаше отговор.
— Кажи на лорд Стивън, че няма да сляза в градината.
— Няма да слезете? Какво има, милейди? Не ви ли е добре?
— Нищо ми няма. Чувствам се чудесно. Предай му каквото ти казах, а после иди при Роджър Чатауърт и му съобщи, че след десет минути го чакам в градината.
Момичето я погледна смаяно, после безмълвно напусна стаята.
— По-добре беше да сключите примирие със съпруга си — укори я строго Мораг. — Нищо няма да спечелите с това предизвикателство. Само ще си навлечете гнева му.
— Съпругът ми! Съпругът ми! Само това чувам от теб! Още не сме венчани. Защо искаш да подскачам, когато ми свирне, след като ме направи за посмешище пред всички англичани? Той трябва да проумее, че няма да му позволя такова отношение. Трябва да заживее с мисълта, че мразя и него, и сънародниците му.
— Така ли? Да не би Роджър Чатауърт да не е англичанин?
Алисия се усмихна замечтано.
— Роджър е половин шотландец — не само по произход, но и по светоглед. Може би ще успея да направя от него истински шотландец, ако го заведа в планината. Ела, Раб, имаме среща!
— Добро утро, Стивън! — извика сър Томас. Сутринта беше прекрасна: яркосиньо небе, свеж въздух, приятна хладина след бурята, бушувала през нощта. Въздухът беше изпълнен с уханието на розите, които цъфтяха в градината. — Изглеждаш много по-добре от снощи.
Стивън носеше жакет от кафява вълна, който подчертаваше широките рамене и могъщия гръден кош. Краката му бяха обути в клин, който разкриваше всеки мускул по силните бедра. Тъмнорусите къдрици обрамчваха силната брадичка и блестящите сини очи. Изглеждаше зашеметяващо красив.
— Тя отказва да ме види — отговори мрачно той.
— Нали ти казах, че е опърничава?
Изведнъж Стивън вдигна глава и се загледа към близката алея. Алисия идваше към тях и в първия момент той не забеляза крачещия редом с нея Роджър Чатауърт. Очите му бяха приковани в прекрасното видение. По обичая на шотландките Алисия носеше косата си открита. Гарвановочерните къдрици падаха на гъсти вълни по раменете и блестяха на слънчевата светлина, сякаш бяха напудрени със злато. Дълбоките сини очи изпъкваха още повече на фона на синята рокля. Тя вървеше с гордо изправена глава и Стивън неволно си припомни как снощи го бе дарила с унищожителен поглед в библиотеката на кръстника му.