Алисия нямаше нужда от много време, за да вземе решение. Трябваше да сключи мир с клана Макгрегър, преди да види отново Стивън. Трябваше да му докаже, че е достойна за любовта му.
— Трябва да се върна в Шотландия. Нямам нужда от английска охрана. Най-добре е да пътувам сама.
Брайън не възрази. Собствената му болка и омраза владееха всичките му мисли. Кимна й кратко и посочи към оборите.
— Ще имате кон и всичко, от което се нуждаете за пътуването. — Обърна се да си върви, но Алисия улови ръката му.
— Нали ще се погрижите за тялото на Мери?
— Отговарям за това с живота си — рече той и в гласа му имаше смъртоносна решителност. — После ще отмъстя за убийството й.
Алисия смръщи чело. Мери нямаше да хареса тези приказки за отмъщение. Може би тя щеше да почете по-добре паметта на Мери със спасяването на много хора, макар и шотландци.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Алисия доеше кравата на Кирсти, облегната на паянтовата стена на обора. Изведнъж чу шум, който я стресна толкова много, че изпусна кофата и разля млякото. Сто и петдесет фунтовото куче се метна на гърба й и едва не я размаза под тежестта си.
— Раб! — прошепна невярващо тя и прегърна верния си приятел.
— Раб! — засмя се през сълзи тя и целуна муцуната му. — Откъде се появи? А аз си мислех, че си мъртъв!
След минута прозвуча тихо изсвирване и Раб се скова в прегръдката й.
Алисия вдигна глава. Пред нея стоеше Стивън.
— Ще посрещнеш ли и мен като Раб? — попита спокойно той.
Алисия не каза нито дума. Изправи се и се хвърли в прегръдките му. Стивън също не говореше. Целуна я е жаждата, която се бе натрупала в сърцето му, вдигна я на ръце и я понесе към купата сено.
— Не можем да… — прошепна пресипнало Алисия. — Харбен може да влезе и…
Стивън захапа ушенцето й.
— Казах му, че смятат да прекарам остатъка от деня в оргия — засмя се той.
— Наистина ли му каза това?
— Разбира се. — Той свали ризата й и погледна смаяно закръгления корем. Вдигна глава към жена си и в очите му имаше въпрос. Алисия кимна и се усмихна. Радостният мъжки вик стресна кокошките, накацали по гредите на обора, и те се разбягаха ужасено.
— Ще си имаме дете! — Стивън се засмя невярващо. — Значи Харбен е имал право е ужасното си питие!
— Бебето беше вече на път, когато срещнахме Кирсти и Доналд — обясни щастливо Алисия.
Стивън притисна голото й тяло към своето и прошепна зарадвано:
— Значи и аз съм участвал в създаването му, не само горчивата отвара на Харбен…
След много, много време той я погледна сериозно и каза:
— Алисия, аз те обичам и най-голямото ми желание е ти също да ме обичаш.
— Разбира се, че те обичам, глупчо! Как мислиш, защо главата ми се замайва и стомахът ме присвива, когато си наблизо? А когато научих, че си бил в двора на крал Хенри и си молил за справедливо отношение към шотландците, едва не полудях от радост. Единствената причина, поради която тръгнах с Роджър Чатауърт, беше желанието ми да та докажа, че не съм такава егоистка, за каквато ме мислиш. Готова съм на всичко, за да запазя любовта ти.
— Не бих казал, че бягството с най-злия ми враг е особено добро доказателство — усмихна се Стивън и сложи ръка на корема й. Изведнъж я погледна уплашено. Коремът й потрепна и той усети бързо движение. — Какво беше това? — В гласа му имаше истински страх.
— Нещо ме ритна — отговори учудено Алисия. — Сигурно бебето е пожелало да се включи в разговора ни.
Стивън се отдръпна настрана и помилва почтително корема й.
— Знаеше ли за бебето, когато избяга от мен само защото онази малка мръсница беше седнала в скута ми?
— О, Стивън, не ми напомняй за онази нощ! Не аз те напуснах, а ти мен!
— Исках да ти докажа, че и аз струвам нещо. Затова отидох в двора на Хенри.
— А аз помислих, че вече не ме искаш! Да, вече знаех за бебето. Джудит ми отвори очите.
Стивън полегна до нея и отново помилва корема й.
— Радваш ли се, че ще си имаме дете? — попита тихо тя.
— Малко ме е страх. Нали знаеш, че Джудит загуби първото си бебе? Не искам и с теб да се случи същото.
Алисия се засмя самоуверено.
— Нищо няма да ми се случи. Нали ще бъдеш до мен, за да ме пазиш?
— Да те пазя? — погледна я изненадано той. — Та ти никога не ме слушаш, камо ли пък да направиш онова, което ти казвам! Упояваш ме, бягаш посред нощ от дома на семейството ми, вслушваш се в лъжите на Роджър Чатауърт…
Алисия сложи пръст на устните му.
— Аз те обичам, Стивън. Обичам те безкрайно много и се нуждая отчаяно от теб. Нуждая се от силата ти, от практичния ти ум, от лоялността ти, от умението ти да въдворяваш мир. Ти ще пазиш и мен, и клана ми от война с враговете. Ти ме накара да разбера, че не всички англичани са глупави, алчни, лъжливи…