— Аз съм Мораг от клана Макарън.
— Слугинята на Алисия?
Мораг се изпъчи и го погледна сърдито.
— Ще бъде добре веднага да проумеете, че всички шотландци са свободни хора. Аз печеля хляба си като всеки друг. Защо закъсняхте за сватбата си?
Погледът на Стивън се върна към Алисия.
— Снаха ми беше много болна. Останах при нея, докато се уверих, че няма опасност за живота й.
— Защо поне не изпратихте човек да ни уведоми?
Стивън я погледна смутено.
— Забравих. Бях толкова разтревожен за снаха си, че не мислех за нищо друго.
Мораг се изсмя с обичайния си кратък, грачещ смях. Тя също не можа да устои на очарованието на едрия, представителен рицар.
— Значи сте добър човек. Обичам хората, които се грижат повече за здравето на другите, отколкото за собствените си изгоди.
В очите на Стивън отново затанцуваха искри.
— За съжаление нямах представа каква е господарката ти.
Старата се изсмя отново.
— Вие сте добро, честно момче… за англичанин. Елате с мен в къщата. Каня ви на чаша уиски. Нали не ви е страх да опитате уискито ми толкова рано сутринта?
Стивън й подаде ръка.
— Май ще се опитам да те напия, за да ми разкажеш всичко за Алисия.
Смехът на Мораг отекна в градината.
— Имаше време, млади човече, когато мъжете се опитваха да ме напият по съвсем друга причини. — Двамата влязоха в залата в най-добро разбирателство.
Алисия смръщи чело. Защо се смееше старата Мораг? Разбира се, тя бе забелязала красивия млад мъж, който стоеше до градинския зид и я наблюдаваше неотстъпно. Погледът му я караше да се чувства странно несигурна. От време на време тя го поглеждаше скритом и всеки път откриваше някое ново качество в него. Непринуденост, очарование, властност, упорито сдържана сила. Дружелюбното отношение на Мораг я стресна. Старата й бавачка се унижаваше да говори с англичанин, с непознат… Никога досега не беше проявявала такава доверчивост.
— Кой е мъжът, който отведе Мораг в къщата?
Роджър вдигна вежди.
— А аз си мислех, че вече са ви го представили. Това е Стивън Аскот.
Алисия изгледа смаяно мъжа, който галантно подаваше ръка на сбръчканата старица. Главата на Мораг стигаше едва до лакътя му.
Изведнъж младата жена се почувства смъртно обидена. Що за човек беше бъдещият й съпруг? Как можеше да стои и да гледа, докато друг ухажваше годеницата му? Той беше само на няколко крачки от нея, а изобщо не направи опит да й заговори.
— Разтревожи ли ви нещо, лейди Алисия? — попита Роджър, който я наблюдаваше внимателно.
— Не, разбира се, че не — усмихна се измъчено тя. — Нищо ми няма. Моля, продължете да ми акомпанирате.
Алисия видя старата си прислужница малко преди здрачаване. Тя беше в стаята си и разресваше гъстата си черна коса, а Раб седеше в краката й и я наблюдаваше.
— Чух, че си имала гост — проговори сърдито тя, макар че отчаяно се опитваше да не придава значение на думите си.
Мораг вдигна рамене.
— Добре ли си поговорихте?
Отново вдигане на раменете.
Алисия захвърли гребена си, стана и отиде до прозореца.
— Няма ли да ми отговориш?
— Ставате нахална. Откога съм длъжна да ви отговарям за неща, които са моя лична работа?
— Пила си. Миришеш от сто мили.
Мораг се ухили доволно.
— Това момче е невероятно издръжливо. Обзалагам се, че ще надпие всеки шотландец.
— Кой? — попита гневно Алисия. Мораг я изгледа развеселено.
— Кой друг, ако не съпругът ви? Кой друг би си направил труда да ме разпита подробно за вас?
— Аз не съм… — Алисия стисна зъби, за да се овладее. — Той не ми е съпруг. Не се яви навреме за сватбата си, а днес в градината изобщо не ми проговори.
— Аха, ето какво ви измъчва! Видяхте ме да влизам в къщата с него, нали? А вие защо го унижихте? Нима искахте да ви заговори, докато вървяхте под ръка с друг мъж?
Алисия й обърна гръб.
— Така си и мислех. Искам да ви кажа, че Стивън Аскот не е свикнал да бъде унижаван от жени. Ако все пак реши да се ожени за вас, макар че се държите безсрамно и флиртувате с онзи Роджър Чатауърт пред очите му, трябва да се смятате за щастлива!
— Да се смятам за щастлива? — изфуча разярено Алисия. — Ела, Раб! — извика тя и бързо излезе от стаята. Ако беше останала още малко, щеше да се нахвърли върху Мораг и да й издере очите. Как се осмеляваше старата да й говори с този тон!
В градината беше вече тъмно и луната хвърляше сребърни сенки върху дърветата и храстите. Алисия се поразходи по алеите, после приседна на една каменна пейка край стената. Как копнееше да се върне у дома, далеч от всичките тези мъже, които я смятаха само за част от военната плячка…