— Знаех си, че миролюбието ви няма да трае дълго — промърмори примирено Стивън. — А сега елате при мен, за да закопчея копченцата на гърба ви.
— Ще се справя и сама.
Стивън я остави да се помъчи, после се надигна и я привлече към себе си.
— Кога най-после ще проумеете, че не съм ваш неприятел?
— Вие сте мой враг. Всички англичани са врагове на моя клан.
Стивън я сложи между разкрачените си крака и се зае да я закопчава.
— Надявам се един ден да разберете, че съм много повече от англичанин. — Пръстите му се плъзнаха по ръцете й. — Радвам се на предстоящата нощ…
Алисия се дръпна с все сила.
— Свещеникът и гостите чакат.
Пажът на Стивън чакаше господаря си пред вратата с официалния кадифен жакет. Той му помогна да се облече и Алисия видя, че лицето на момчето грееше от гордост и възхищение. То се усмихна смутено и им пожела щастие. Стивън отговори на усмивката му и поднесе ръката на Алисия към устните си.
— Щастие? — проговори със съмнение той. — Дали някога ще бъдем наистина щастливи?
Алисия не отговори, само обърна лице към стената. Двамата слязоха бавно по широкото стълбище. Сребърната рокля беше тежка и Алисия пристъпваше с мъка. Всяка крачка й напомняше, че е във властта на един омразен чужденец.
В голямата зала ги очакваха гостите — все мъже, които бяха водили безброй битки със сънародниците й под командата на сър Томас. Те не се опитваха да крият враждебните си чувства към шотландците. Присмиваха се на Алисия, която бе продължила да се съпротивлява след убийството на баща си. Сега сигурно мислеха, че ако тя се държи и наполовина толкова войнствено в брачното легло, Стивън ще има доста работа.
Алисия вдигна гордо глава и си напомни, че е от клана Макарън и трябва да се държи с достойнство. Англичаните бяха груб, надменен народ. Тя нямаше да се принизи до тяхното ниво, като отговори на грубите им шеги със същата монета.
Пръстите на Стивън стиснаха ръката й и тя го погледна изненадано. Лицето му беше неподвижно, устата опъната в тънка линия, мускулите на скулите му потръпваха. Алисия беше очаквала, че той ще се вслушва с удоволствие в злобните забележки на сънародниците си, които доказваха, че тя му се е паднала като военна плячка. Вместо това той я погледна почти с тъга и сякаш беше готов да я помоли за извинение.
Венчавката беше кратка. Всъщност, тази церемония изобщо не приличаше на сватба. В този момент тя осъзна болезнено самотата си. Другояче си бе представяла сватбата си. В родните й планини хората се женеха напролет, когато земята се будеше за нов живот, а булката беше заобиколена от приятелите и роднините си, познаваше и обичаше бъдещия си съпруг.
Тя обърна леко глава и погледна към Стивън. Двамата бяха коленичили един до друг в малкия параклис на сър Томас. Стивън беше склонил глава и като че се молеше. Колко далече беше от нея, колко чужд изглеждаше. Тя не знаеше почти нищо за него. Двамата бяха израсли в два различни свята, при съвсем различни условия. През целия й живот й бяха втълпявали, че има власт и права. И че народът ще се обръща към нея винаги когато се нуждае от помощ. А този англичанин беше отрасъл в общество, където жените бяха възпитани да си седят в къщи, да шият и плетат и да са в услуга на мъжете. Тя беше осъдена да прекара живота си с мъж, за когото жената беше собственост.
А през нощта… Алисия не смееше дори да си помисли какво я очакваше. Този мъж беше чужденец за нея… Тя нямаше представа дори за любимите му ястия, не знаеше дали може да чете или да пее, от какво семейство произхожда. Затова пък беше длъжна да сподели леглото му и да преживее какви ли не ужаси.
Стивън се обърна и я погледна право в очите. Забеляза как веждите й се вдигнаха в знак на съпротива и се усмихна самоуверено. Алисия побърза да сведе глава и се загледа в стиснатите си ръце.
Денят сякаш нямаше край. Двамата седяха начело на дългата маса. Мъжете ядяха и пиеха с наслада и шегите им ставаха все по-дръзки. Всичко се въртеше около предстоящата нощ и омразата на Алисия към всичко английско се увеличаваше с всяка минута. Никой не се съобразяваше с чувствата на младоженката. Тя беше само военен трофей.
Алисия не хапна почти нищо и пи съвсем малко. Напразно се опитваше да си внуши, че не й липсва смелост. Колко пъти беше водила нощните походи на клана си, когато отвличаха говедата на Макгрегър. Беше спала навън в снежна буря, увита само в наметалото си. Беше воювала срещу англичаните редом с баща си. Знаеше какво я очаква през нощта, но нямаше представа за чувствата, които придружаваха съвкуплението. Дали, след като станеше жена, щеше да се промени? Дали след това щеше наистина да принадлежи на Стивън Аскот, както си въобразяваше той? Мораг й беше казала, че нощите с истински мъж са приятно преживяване за жената. Алисия беше виждала мъже, които ставаха меки като восък, когато бяха влюбени. Беше виждала и жени, които бяха щастливи и весели, но когато се омъжеха, изпадаха в мрачно, тромаво униние. Изглежда в брачното легло ставаше и нещо друго, нещо тайнствено, което я плашеше особено много.