Выбрать главу

— Погледни го само — проговори презрително Алисия. Тя стоеше до прозореца в стаята си на третия етаж и гледаше надолу към двора, където Стивън и Крис в пълно бойно снаряжение показваха пред придружаващите ги бойното изкуство на английските рицари. Шотландците стояха в кръг наоколо и следяха двубоя в мрачно мълчание.

Вече бяха минали две седмици от женитбата им. Алисия слушаше как Стивън се старае да внуши на хората й колко важна е защитата на бронята и всеки път вдигаше презрително рамене. Той дори бе предложил да снабди с ризници и шлемове младите мъже, които се упражняват най-старателно. Но шотландците почти не проявяваха интерес към скъпите, тежки и уморителни за носене метални ризници. Те предпочитаха варварските си костюми, които оставяха важни части от тялото незащитени, дори разголени. Единственото, което успя да постигне Стивън, беше да носят къса плетена ризница под наметалото.

Алисия обърна гръб на прозореца и се усмихна тържествуващо.

— Нямате никакви основания да гледате така самодоволно и злобно — укори я Мораг. — Хората ви имат нужда от движение. Защо им е да седят по цял ден и да не вършат нищо? Стивън поне ще ги накара да се поизпотят.

Алисия се засмя и поклати глава.

— Той е невероятно упорит. Вчера дори се осмели да обяснява на хората ми, че Шотландия е неспокойна страна, която трябва да се защитава по-добре срещу враговете си. Като че ли ние не го разбираме! Само англичаните са виновни, че…

Мораг вдигна ръка, за да я накара да млъкне.

— Знам, че подлудявате съпруга си с вашето непрекъснато мърморене, но пощадете поне мен! Какво не ви харесва в него? Сигурно искате да го накажете, че нощем ви кара да стенете от наслада? Защо се сърдите, че изпитвате страст към мъжа, когото смятате за враг на клана си?

— Не изпитвам страст… — Алисия млъкна изведнъж. Вратата се беше отворила и тя се обърна да види какво става. Мораг беше излязла шумно. Старата прислужница не можеше да й прости, че се отнасяше така зле с мъжа си.

Алисия въздъхна и се обърна отново към прозореца. Трябваше да признае, че е много разтревожена от реакцията на тялото си. Често коленете й омекваха веднага след залеза на слънцето. Тя се пазеше да показва чувствата си пред Стивън. Не правеше опити да се доближи до него, не му шепнеше нежни думи. Той беше от хората, които убиха баща й. Денем й беше лесно да гледа на него като на враг. Той се обличаше като англичанин, мислеше като англичанин. Ала нощем, когато я докосваше, тя забравяше коя беше тя и кой беше той.

— Стивън! — повика го тихо Крис, който беше застанал на високия бряг и се взираше в морето. — Няма смисъл. Те не искат да разберат.

Стивън свали шлема си. Хладният бриз разпиля запотените му коси. Хората му се упражняваха всеки ден в пълно бойно снаряжение. Мъжете на Алисия обаче стояха настрана и зяпаха англичаните като животни от менажерията на крал Хенри.

— Трябва да намеря начин да убедя тези хора — отвърна упорито Стивън.

— Милорд! — Един от рицарите се втурна към тях. — Едно от стадата на Макарън е било нападнато в северните земи. Мъжете вече оседлават конете си.

Стивън кимна замислено. Най-после му се удаваше шанс да покаже на шотландците колко добри бойци са английските му рицари. Той имаше опит с крадци и бракониери и знаеше как да се справя с тях.

Тежкото снаряжение не му позволяваше да се движи достатъчно бързо. Пажът вече го чакаше с бойния жребец, също обвит в броня. Тези коне бяха огромни. От столетия насам ги отглеждаха специално за да носят тежките рицари с броните и оръжията им. Когато Стивън и рицарите му най-после възседнаха конете си, шотландците отдавна бяха потеглили на път. Стивън си каза загрижено, че дисциплината им е много хлабава и че трябва да им наложи наказание, за да запази реда.

Щяха да минат много години, преди Стивън да започне да си припомня случилото се през онази нощ в шотландските плата, без да потъва в земята от срам.

Когато стигнаха мястото, където Макгрегърови бяха откраднали говедата, вече се здрачаваше. Шумът, който вдигаха металните ризници, се чуваше на мили разстояние. Броните дрънчаха, копитата на тежките коне чаткаха по сухата земя.

Стивън смяташе, че Макгрегърови ще го посрещнат като англичани и ще влязат в отделни двубои с рицарите му. Действителността се оказа съвсем друга. Той и хората му можеха само да стоят отстрана и да гледат безпомощно развитието на битката. Стивън никога не беше виждал такъв бой, нито си го беше представял.

Шотландците наскачаха от конете си и се изпокриха в гората. Докато тичаха, те захвърлиха наметалата от раменете си, за да се движат по-свободно и по-бързо. Надигнаха се страшни крясъци и скоро се чу звън на оръжие. Стивън позна така наречените клеймъри, двуострите шотландски мечове.