Роджър се усмихна.
— Изпитвам потребност да ви докажа, че има и англичани, които никога не биха оставили една жена сама в деня на сватбата й.
Като си припомни унижението, на което бе подложена, Алисия застина на мястото си.
— С удоволствие ще изляза на езда с вас.
Роджър Чатауърт кимна с усмивка и поздрави учтиво мъжа, който ги срещна на алеята. Мислите се надпреварваха в главата му.
След три часа Роджър се върна в покоите си, които се намираха в източното крило на господарската къща. Беше пристигнал преди три седмици в дома на сър Томас, за да преговарят за наемането на новобранци. Ала сър Томас беше твърде зает с делата на шотландската наследница и Роджър не беше имал време да заговори за своите работи. Сега беше готов да повярва, че се е намесила съдбата.
Той ритна столчето, на което беше облегнал глава пажът му, и когато съненото момче скочи и разтърка очите си, заговори строго:
— Имам задача за теб. Някъде по двора се мотае стар шотландец на име Ангъс. Ще го намериш на място, където се пие, без да се плаща. Доведи го тук. Налей и половин кана ейл. Разбра ли ме?
— Да, милорд — отговори покорно момчето и тръгна заднешком към вратата.
Ангъс се яви много скоро и Роджър разбра от пръв поглед, че старият е пиян. Той беше нещо като иконом на сър Томас, но не вършеше почти нищо, само пиеше. Мръсната му коса падаше на мазни кичури по раменете, както я носеха шотландците. Беше облечен в дълга риза, стегната с колан на хълбоците. Коленете и краката му бяха непокрити.
Роджър измери варварските одежди на мъжа с кратък презрителен поглед.
— Търсили сте ме, милорд? — попита Ангъс. Гласът му беше дрезгав и дълбок. Погледът му беше устремен в каната, която носеше дребният паж.
Чатауърт изпрати пажа навън, наля си чаша бира и покани Ангъс да се обслужи. Мръсният шотландец зае място на едно ниско столче и Роджър заговори отмерено:
— Искам да узная нещо за Шотландия.
Ангъс вдигна рунтавите си вежди.
— Искате да научите къде е скрито златото? Ние сме беден народ, милорд. Ние…
— Не искам проповеди. Разказвай лъжите си на другите лордове. Искам да ми кажеш какво трябва да знае мъжът, който ще се ожени за водачката на клана.
Ангъс го погледна втренчено и надигна чашата си.
— За съпруга говорите, значи — промърмори дрезгаво той. — Никак не е лесно да бъдеш признат от членовете на клана.
Роджър скочи на крака и грабна чашата от ръцете на стареца.
— Не съм те питал за мнението ти. Ще отговориш ли на въпроса ми, или предпочиташ да те изхвърля по стълбата?
Ангъс погледна жадно чашата, която англичанинът му беше отнел.
— Трябва да станете Макарън. — Той вдигна глава към Роджър и продължи: — Нали за този клан искате да говорим?
Роджър кимна кратко.
— Трябва да приемете името на водача, или мъжете никога няма да ви признаят за един от своите. Трябва да се облечете като шотландец или хората ще ви се смеят. Трябва да обикнете шотландците и страната им.
Роджър стисна до болка металната чаша.
— А какво ще кажеш за жената? Какво трябва да сторя, за да я притежавам?
— Алисия мисли само за доброто на клана си. По-скоро би се самоубила, отколкото да се омъжи за англичанин, но знае, че смъртта й ще предизвика племенна война. Ако убедите жената, че се отнасяте с уважение към сънародниците й, можете да я спечелите.
Роджър му подаде чашата.
— Искам да знам повече. Какво е това клан? Защо са провъзгласили жена за водачка на клана? Кои са враговете на Макарън?
— Когато говоря, ожаднявам.
— Пий, колкото си искаш, но не преставай да отговаряш на въпросите ми.
Мораг помогна на Алисия да облече кафявата кадифена рокля, като не преставаше да я предупреждава да се пази от англичаните, които правят подаръци.
— Аз ще изляза на езда с него, нищо повече — отговори упорито Алисия.
— Това е добре. Но какво ще сторите, ако лордът поиска от вас някоя малка ответна услуга? Той знае, че сте обещана на друг мъж.
— Наистина ли? — попита остро Алисия. — И къде е обещаният ми съпруг? Да не искаш да седя цял ден до прозореца, облечена в сватбената си рокля, и да го чакам?
— Това би било по-добре, вместо да препускате из полята с младия граф.
— Граф? Роджър Чатауърт е английски граф?
Мораг не отговори, само приглади диплите на гърба и я избута от стаята.
— На бузите ви отново цъфтят рози! — посрещна я зарадвано Роджър.
Алисия му се усмихна и усмивката я направи много по-женствена. Тя подкара коня си в галоп и животното препусна, следвано по петите от верния Раб.
Роджър погледна бързо към мъжете, които го придружаваха. Трима бяха от личната му гвардия, освен това имаше двама пажове, а зад тях идваше товарният кон с храната и приборите. Той се обърна отново напред и смръщи чело. Алисия не преставаше да пришпорва коня си. Тя беше превъзходна ездачка, а гората без съмнение беше пълна с шотландци, които само чакаха да й помогнат да избяга.