Очите на Роджър заблестяха гневно.
— Те не разбират! Това е проклятието на англичаните! Смятат, че само техният начин на живот е правилен. Даже французите…
— Французите са наши приятели — прекъсна го Алисия. — Те не опустошават нивите и не крадат говедата ни, както правят англичаните.
— А, да, говедата — засмя се весело Роджър. — Това е любимата тема на шотландците, нали? Макгрегърови още ли отглеждат онези прекрасни тлъсти волове?
Алисия пое въздух и се намръщи.
— Кланът Макгрегър е наш враг.
— Прощавайте — усмихна се меко той. — Въпреки това трябва да признаете, че техният ростбиф е много по-сочен от всеки друг. Още помня колко вкусно беше говеждото им. Или вие сте на друго мнение?
Алисия го гледаше мълчаливо. Кланът Макгрегър беше техен враг от столетия насам.
— Разбира се, някои неща са се променили, откакто баба ми е дошла в Англия като млада булка. Тогава любимият спорт на младите мъже е бил да ловят говеда в светлите лунни нощи.
Алисия се усмихна развеселено.
— Нищо не се е променило.
Роджър се обърна и махна на хората си.
— Искате ли да похапнете? Главният готвач на сър Томас е французин и прави истински чудеса.
Алисия го гледаше и клатеше невярващо глава. За първи път в живота си срещаше англичанин, който беше готов да приеме обичаите на родината й, да ги разбере. Тя си взе един пастет, оформен като роза върху листо от многолистно тесто. Този ден беше откровение за нея.
— Кажете ми, лорд Роджър, какво мислите за нашата система от кланове?
Роджър издуха трохичките от брокатения си жакет и заговори. Беше добре подготвен за въпросите й.
Алисия стоеше отново в стаята, в която прекарваше повечето от времето си.
— Той не е като другите мъже — говореше възбудено тя. — Знае дори няколко галски думи.
Мораг я погледна пронизващо и изкриви лице.
— Тази сутрин излязохте с омраза в сърцето, а сега се връщате и ми пеете хвалебствена песен за някакъв си англичанин. — Очите й приличаха на черни игли, забити в кора на орех. — Всеки може да научи няколко галски думи. Даже хората от равнината владеят галския език. — Това беше най-страшното обвинение в устата на Мораг. Според нея обитателите на равнината бяха предатели на шотландското дело, повече англичани, отколкото сънародници. — Какво толкова е направил този мъж, та да ви омагьоса така? Разказал ви е за шотландската си баба! И че щял да помоли крал Хенри да спре нападенията срещу шотландците. Думи, само думи!
Алисия се отпусна тежко на пейката под прозореца.
— Ти не разбираш ли, че искам само най-доброто за клана си? Щом ме принуждават да се омъжа за англичанин, по-добре да взема мъж, който е почти шотландец и мисли като такъв!
— Жената няма право на избор — отговори сърдито Мораг. — Съпругът ви е определен от краля. Нима не проумявате, че представлявате скъпоценна плячка за всеки мъж? Младите хора са готови да свалят и звездите от небето, за да се доберат до жена като вас. Първо, защото сте красива, и още повече, защото сте богата!
— Нима твърдиш, че той ме лъже?
— Откъде мога да знам? Почти не съм го виждала. Не познавам и Стивън Аскот. Може би той има майка шотландка. Може би ще пристигне тук, наметнат с тартан и с втикната в колана кама. Кой знае?
— Не смея да се надявам — въздъхна Алисия. — Никой друг англичанин не е в състояние да разбере нуждите на клана ми като Роджър Чатауърт. — Тя скочи от пейката. — Но ти си права, Мораг. Трябва да потърпя още малко. Може би Стивън Аскот ще се окаже единствен по рода си — мъж, който вярва в шотландците.
— Не бива да очаквате твърде много — промърмори предупредително Мораг. — По всичко личи, че онзи Чатауърт ви е вдъхнал неосъществими надежди.
ВТОРА ГЛАВА
Стивън беше яздил през целия ден и половината нощ, преди да пристигне пред къщата на сър Томас Крайтън, придружен само от личната си охрана. Колите с багажа и свитата му бяха останали далеч назад. Преди няколко часа ги изненада буря и реката, покрай която препускаха, излезе от бреговете си. Трябваше да яздят през тинята и когато слязоха от конете в двора на господарския дом, бяха целите в кал. Един отчупен клон беше улучил Стивън точно над окото. От раната потече кръв, мястото се поду и сега лицето му изглеждаше грозно и обезобразено. Той хвърли юздите в ръцете на изтощения си паж и застана под една арка, за да свикне с ярката светлина. Господарският дом беше осветен от безброй свещи, чуваше се нежна музика.