— Лейди Алисия? — попита загрижено Гевин. — Да не би виното ни да е твърде силно за вас?
— О, не — отговори с усмивка тя. — Всичко е прекрасно. Боя се, че точно там е проблемът ми.
Той я погледна втренчено.
— Искам да знаете, че ние сме и ваше семейство. Ако някога имате нужда от помощ, няма да закъснеем да се появим.
— Много ви благодаря — отговори сериозно тя. Знаеше, че Гевин е искрен.
След вечерята Джудит изведе Алисия в двора, за да й покаже замъка. Разграничението беше строго: в едната част живееха слугите, а вътрешната, защитена с високи стени, беше предназначена за членовете на семейството. Алисия слушаше внимателно обясненията на снаха си и непрекъснато задаваше въпроси. Организацията и управлението на този огромен имот живо я интересуваха. В близост до външните стени имаше достатъчно ниви и обитателите на замъка можеха да издържат на всяка обсада. Разбира се, всички арендатори бяха задължени да доставят част от реколтата си в замъка.
Стивън намери двете жени в ковачницата.
— Двамата с Гевин възнамеряваме да се върнем в Ларенстън, за да вземем тялото на Крис.
— Вероятно Там вече го е погребал — възрази Алисия.
Стивън кимна.
— Права си, но мисля, че дължим тази последна почит на семейството му. Те дори не знаят, че е мъртъв. Искам да облекча поне малко болката им, като им дам възможност да го погребат на своя земя.
Алисия кимна замислено:
— Крис не обичаше Шотландия — рече тихо тя.
Стивън помилва бузата й.
— Разделяме се за първи път след сватбата ни.
— Колко време ще отсъстваш?
Той улови брадичката й.
— Най-малко три дълги, предълги дни. Доколкото познавам Гевин, той няма да слезе от седлото. — Усмивката му беше нежна. — Във всеки случай няма да спираме по десет пъти всеки ден, както правехме ние с теб по пътя насам.
Алисия го прегърна и се притисна до гърдите му.
— Нали няма да ме забравиш? — прошепна страстно тя и впи устни в неговите.
— Нима бих могъл да забравя бурята, която вселяваш в сърцето ми? — попита задъхано той, когато успя да се освободи.
— О, Стивън…
Мъжът сложи пръст на устните й.
— Когато се върна, ще си поговорим за всичко, което те мъчи. Готова ли си?
Алисия се усмихна щастливо.
— Готова съм, разбира се.
През нощта Алисия усети, че Стивън й липсва болезнено. Широкото легло в прекрасната спалня беше студено и непоносимо празни.
Горкият Стивън, каза си с болка тя, той дори не можа да се наспи, както трябва. После се прокле, че не бе настояла да го придружи.
Колкото повече размишляваше, толкова по-неспокойна ставаше. Накрая отметна завивката и се втурна към раклата в ъгъла. Извади шотландските си дрехи и само след минута вече закрепваше наметалото на рамото си. Искаше да се поразходи малко в студения двор, за да се умори и да заспи.
Щом излезе навън, до слуха й достигна тропот на копита.
— Стивън! — извика уплашено тя и се втурна към портата. Знаеше, че само членовете на семейството имат право да влизат нощем.
— Вие ли сте, лейди Мери? — попита изненадан мъжки глас. — Радвам се да ви видя отново. Добре ли пътувахте?
— Разбира се, Джеймс — отговори меко жената.
— Да повикам ли лейди Джудит?
— Не, не искам да смущавам съня й. Тя се нуждае от почивка много повече от мен. Ще се оправя и сама.
Алисия остана скрита в сянката на стената и проследи как един от слугите помогна на младата монахиня да слезе. Спомни си думите на Стивън, който беше сравнил сестра си с мадона, и се усмихна. Мъжът й беше казал истината.
— Очаквахме ви много по-рано — продължи Джеймс. — Надявам се, че не ви се е случило нещо неприятно по пътя.
— Едно от децата беше болно. Останах, за да се погрижа за него.
— Имате добро сърце, лейди Мери. Защо ви е да се грижите за просячетата? Някои имат бащи убийци. А и майки! Разбира се, ако се вярва на слуховете.
Мери понечи да му каже нещо, но шумът зад гърба й я стресна. Тя се обърна бързо и се усмихна на Алисия.
— Веднага усетих, че ме наблюдават. Вие сигурно сте съпругата на Стивън.
Дворът на замъка беше тъмен. Само вътрешният двор беше осветен от луната и от един фенер. Мери беше дребна, лицето й представляваше съвършен овал. Алисия веднага почувства доверие към това лице.
— Как разбрахте коя съм? — попита с усмивка тя. — Досега не успях да заблудя нито един Аскот.