Туарегът нито яде, нито пи. Щом си получи парите от шейха, той веднага се отдалечи.
Никога не бях виждал такова «брачно свидетелство», каквото изготви моллата. Ето защо помолих полковника да ми го даде и на светлината на огъня го разгледах най-подробно. Направих едно интересно откритие и се стъписах.
— Но тук е написано «Халуя». Тя не се ли казва Хилуя?
— Да — отвърна ми полковникът.
— И преди ми направи впечатление. Бен Хамалак също каза Халуя, а не Хилуя.
— Сигурно ще е сбъркал, а моллата тъй го и написал.
— Нямам му никакво доверие на този Бен Хамалак.
— Аз също. Но к’во може да е значение на туй объркване? Нищо! Просто той погрешно изговорил.
— Да не би да му е хрумнало още през нощта да измъкне Хилуя от шатрата и да избяга с нея и с парите?
— Вий много подозрителен — безгрижно рече полковникът. — От прост факт, че една буква съм фалшив, веднага прави най-фантастичен извод. Туарег не посмеят си наумят нарушат гостоприемство в тоз’ дуар.
В същия момент през ума ми светкавично мина една мисъл. Ами ако…?
Но тя бе толкова чудовищна, че не посмях да я премисля докрай, камо ли да я изрека на глас. Но пък и от друга страна това хрумване бе тъй завладяващо и забавно, че ако се окажеше истина, кажи-речи бях склонен да оставя провинението на туарега ненаказано.
Впрочем, ако предстоеше някой да бъде измамен, то сигурно нямаше да съм аз. И така, премълчах си моите подозрения и след известно време станах, за да отида да си легна.
Халеф веднага ме последва.
Тъкмо се унасях, когато чух до мен гласа на хаджията:
— Сихди, спиш ли вече?
— Не, какво искаш?
— Сихди, тя е тъкмо за теб.
— Кой?
— Хилуя. Ти нали видя, че Повелителя на войнството й даде документа за развод?
— Е, и?
— Необходимо е да му кажеш само една дума и той ще ти я подари.
— Тук обаче страшно много се лъжеш. Той наистина има намерение да я подари, ала не на мен, а на бея Мохамад ас Садок, владетеля на Тунис.
— Хазрата — колко жалко!
— Впрочем покорно благодаря за такъв подарък!
— Защо?
— Първо, изобщо не желая някой да ми подарява моята бъдеща избраница на сърцето, и второ, ако някога реша да си правя харем, би трябвало въпросната жена поне да е млада.
— Машаллах! Че нали Хилуя е млада! Когато минавахме покрай шатрата на туарега, ти я видя също тъй добре, както и аз.
— А кой ти е казал, че жената, за която днес полковникът се ожени, а после и разведе, е именно Хилуя?
— Абе сихди, че коя друга може да е?
— Просто друга! Поне така предполагам. Но сега ме остави да спя! Изморен съм. Лейлатак зааида — дано нощта ти да е щастлива!
С тези думи се обърнах на другата си страна. Известно време Халеф продължи да мърмори под нос нещо неразбираемо. Изглежда не можеше току-така да се примири с моя отказ на предложението му да ме ожени. Очевидно си мислеше, че така ми е дал блестящо доказателство за своята благосклонност към мен. Най-сетне като че все пак успя да внесе ред в мислите си. Резултатът от размишленията му кулминира във вече тъй често слушаното от мен уверение:
— И все пак ще те накарам да прегърнеш учението на Пророка, все едно дали искаш или не.
Това бяха последните му думи, които чух преди да заспя.
Не знам, колко дълго съм спал, но не се събудих от само себе си, а бях енергично разтърсен за рамото. Надигнах се и седнах.
— Кой е? — попитах.
— Аз съм, Халеф. Сихди, ставай бързо, шейтанът се е разбеснял!
Тези думи веднага ме разсъниха. Скочих на крака и излязох от шатрата. Ако се съдеше по положението на звездите, до зазоряване оставаха около два часа. В дуара цареше пълна тишина. Нищо не оправдаваше обезпокоителните думи на Халеф.
— Нека ти разкажа набързо, сихди! — обади се той до мен. — Спах лошо. Насън ме преследваше твоят тайнствен намек за Хилуя, която всъщност съвсем не била Хилуя, ами някаква друга жена. На няколко пъти се будих и накрая вече не можах да заспя. Затова станах и се разходих из дуара. Когато се озовах при шатрата на туарега, ми се прииска да се уверя дали той все още е тук, защото си припомних твоите думи, че не е изключено да избяга с Хилуя и парите. Наострих слух и скоро се убедих, че шатрата е празна. Това събуди подозренията ми и побързах да отида при стадата. Наложи ми се да мина през храсталаците, които обграждат дуара.
За миг Халеф млъкна, за да си поеме дъх, понеже разказваше с просто невероятна бързина. После продължи още по-оживено:
— Тъкмо се канех да заобиколя няколко тамариски, когато на звездната светлина зърнах двама мъже да се приближават от срещуположната страна. Носеха някакъв голям продълговат вързоп. Стори ми се, че в единия от тях различих туарега. Докато минаваха край храстите, зад които се бях скрил, единият от мъжете каза: