— Че откъде да знам?
— А аз знам. Естествено, че ще искат час по-скоро да продадат Хилуя. Знаеш ли къде ще им се предложи най-добрата възможност и къде същевременно тези разбойници ще се чувстват в най-голяма безопасност?
— В града Тарабулус [11] на морето.
— А в каква посока се намира този град?
— Точно на изток.
— И накъде са се отправили бегълците? В същата посока. Ето, сам виждаш, че при определени обстоятелства е по-полезно да преследваш враговете си със своя разум, отколкото с коне. За мене няма никакво съмнение, че те искат да стигнат до Тарабулус на морето.
— Машаллах! Прав си. Могат да подирят спасение само в този град.
— Между нас има ли някой, който много добре да знае пътя дотам?
Моят кабир, който не ми се беше мяркал пред очите след срещата ни с хомрите, пристъпи напред и заяви:
— Аз знам пътя. Впрочем дотам може да се стигне по различни пътища. Всичките са ми известни. Съвсем сигурно е, че разбойниците са избрали най-краткия.
— И аз мисля така. Най-добре ще е, ако можехме да заобиколим малко и да ги изпреварим, за да изчакаме пристигането им.
— Можем. Хаджините са по-бързи от конете им.
— Кой ще дойде с нас?
— Аз! — отвърна шейхът.
— Аз! — обади се и полковникът.
— Аз също! — извика Халеф.
— Аз, аз — чу се наоколо да викат хората един през друг.
— Това е невъзможно! — възразих. — Ще трябва да използваме само най-хубавите и най-бързи ездитни камили. А те колко са тук?
— Истински, превъзходни бишарин-камили имам само пет глави — отвърна шейхът.
— Значи ще могат да яздят само петима. И кои ще са те? Кабирът и аз сме двама. Още трима.
— И аз идвам! — извика шейхът.
— И аз! — обади се Халеф.
— Естествено и аз също! — каза полковникът.
Позволих си да възразя срещу участието на Крюгер Бей. Нямах му доверие, че ще издържи на толкова напрегната и бърза езда, ала Крюгер изобщо не уважи възражението ми. Тогава помолих да оседлаят камилите и да ни запасят с достатъчно вода и храна.
После се сетих за прислужницата. Дръпнах полковника настрани. Той все още не подозираше как стоят нещата в действителност. Взех от ръката на един от мъжете факла и заедно с Крюгер Бей се отправих към шатрата на Халуя.
— Всъщност съм вас сърдит — поде той, щото не имали наум вземат мен с вас.
— Намеренията ми бяха най-добри. Ездата ще е много изморителна и напрегната.
— А аз не трябва ли напряга, щом въпросът става отново намери свой разведен съпруга?
— Нея няма да я намерите чак толкова далече.
— Нали Вий казал, че сигур ще сме догонят!
— Но Вашата бивша жена не е с бегълците.
— Хилуя ли?
— Тя наистина е с тях, ала точно тя не ви е станала съпруга. Не си ли спомняте, че туарегът произнесе името й Халуя?
— Да. Тоз’ молла също тъй писал.
— Е, Халуя се казва прислужницата. Вие се оженихте за нея.
Крюгер Бей разпери ръце и ме погледна недоверчиво.
— За прислужницата?
— Да.
— Боже помози! А тя стара ли е?
— Много.
— Грозна?
— Поне не е хубава.
— Тогава я взел дявол! — запроклина Повелителя на войнството. — Тя още тук?
— Да. Ей там в онази шатра е. Елате!
— Ама аз хич не схващам, как може е възможно, че да стане възможно да е възможно.
— Скоро всичко ще схванете. Бен Хамалак ви е продал прислужницата, а младата господарка е задържал за себе си, за да я продаде.
— Е, тогаз хайде вътре в таз шатра! Де е тя?
Открих входа на шатрата и осветих лицето на прислужницата.
— О, Аллах! Туй е тя?
— Да, това е Халуя.
— Мойта разделена възлюбена?
— Да, вече бившата Ви съпруга.
— Мътилките го взели! И затуй онзи мошеник дръзнал ми изиска толкоз многото пари!
— Да, за нея платихте двеста и петдесет сребърни австрийски талера — казах аз възможно най-сериозно.
— Аллах е велик, а тоз’ тип заслужава да го бъдат провесен! Е, щом тоз’ човек се втурне в мой ръце, ще разтроша врат негов кат холандска лула. Ама и таз дърт вещица тук също измамница!
— Защо?
— Щото представил себе млад.
— Не. Тя не се е представяла за млада и изобщо не е казвала нито дума.
— Ама могла кажат, че Халуя нейно име, а не Хилуя.
— Но не я питаха нея, а туарега. И именно той каза Халуя, както сигурно си спомняте. Следователно тя не е имала никаква представа, че са искали да Ви измамят.
Оказа се, че наистина е било така, след като престанахме да говорим на немски и прислужницата можеше вече да ни разбира. Халуя се беше подчинила на туарега само защото аз я бях посъветвал да прави всичко, каквото той поиска от нея. А когато узна, че Бен Хамалак е избягал с нейната господарка, жената се разплака на глас, завайка се, и се успокои чак след като я уверих, че скоро пак ще види Хилуя.