Выбрать главу

Щом се развидели, ездитните камили бяха вече готови за път. Бяха добре охранени животни, които от дълго време не са били подлагани на трудни изпитания, и затова можеше да се очаква, че щяхме да яздим необикновено бързо.

Откакто се разнесоха моите изстрели, които събудиха целия лагер, бяха изминали около два часа, и ето че най-сетне ние петимата напуснахме дуара на високите си седла и потеглихме на изток.

Нарочно се придържахме малко по на север от посоката, в която според предположенията ни яздеха преследваните от нас хора. Искахме не само да ги настигнем, но и да ги изпреварим, а това можеше да стане само при условие че те не ни забележеха преждевременно.

Бишарин-хаджините здравата препускаха с дългите си крака. Дори и най-бързият състезателен кон не може да поддържа тяхното темпо. След четвърт час сигурно бяхме изминали вече една немска миля [12].

Така се нижеха минутите, докато най-сетне изтекоха цели четири часа. Ездата ни бе много трудна и изморителна, но издържахме. По едно време водачът ни, който беше начело, засенчи с ръка очите си и извика:

— Уакиф — стой! Струва ми се, като че далеч на хоризонта в степта се движат няколко ездачи.

Спряхме нашите камили. Извадих моя далекоглед и го насочих към споменатите тъмни точки. После го подадох и на полковника с думите:

— Това са търсените от нас хора.

— Машаллах! Те са — даде ми право Крюгер Бей. — Значи все пак не са спазили съвсем точната посока така, както предполагахме. Но по този начин още по-бързо и по-лесно ще ни паднат в ръцете.

— По-лесно ли? — попитах със съмнение. — Не ми се вярва.

— Защо не? Та нали са ни пред очите!

— Щом някой от тях се обърне, веднага ще ни забележи. Върху нашите високи животни се виждаме много по-отдалеч, отколкото те върху конете.

— И какво ще направят? — безгрижно попита шейхът. — Намират се насред равнината и няма как да ни избягат.

— Нека изчакаме! Да допуснем, че ги догоним и се наканим да ги заловим. Как ще стане това?

Шейхът ме погледна учудено, защото не можеше да схване какво искам да му кажа.

— Как ще стане ли? Щом ги настигна, веднага ще ги застрелям!

— И така може би ще улучиш твоята скъпоценна и незаменима кобила.

— Аллах ил Аллах! Прав си. Не бива да стреляме.

— Точно това имам предвид. Ала те няма да се церемонят много-много и ще започнат да се целят в нашите животни, защото падне ли камила, ездачът няма да представлява вече никаква опасност за тях.

— Какво ще ни посъветваш?

— Трябва да избегнем откритото нападение и да се опитаме да ги изненадаме. Далеч, далеч на хоризонта се вижда някаква тъмна ивица. Да не би там да има планини?

— Да — отвърна кабирът. — Това са разклоненията на Джебел Дахар.

— Изглежда, че бегълците искат да ги изкачат.

— Съвсем сигурно.

— Е, тогава ще опишем голяма дъга, за да ги изпреварим. Ако правилно преценявам разстоянието, те ще стигнат там горе-долу по обяд и вероятно ще направят почивка. Точно тогава ще ги изненадаме.

Всички намериха това предложение за приемливо. Променихме посоката, в която препускаха хаджините, и скоро не ни беше възможно да виждаме преследваните от нас хора.

Тогава здравата пришпорихме животните. Постепенно тъмната ивица на хоризонта ставаше все по-ясна и по-ясна. Започна да приема все по-определени контури и форми. После се появиха и отделни възвишения, а скоро можеха да се различат и гористите планински склонове.

Малко преди обед достигнахме първите предпланини. Отново извадих далекогледа и претърсих целия терен. После посочих назад към равнината и казах:

— Дъгата, която описвахме, остана вече зад нас. Мисля, че се намираме горе-долу там, откъдето ще минат и двамата туареги.

— Сигурно е така! — даде ми право кабирът. — Ей отсреща от планините се спуска поток. Човек трябва да тръгне срещу течението му, за да се прехвърли най-лесно от другата страна на предпланините. Следователно няма съмнение, че и те ще поемат по този път.

— Тогава нека ги изпреварим! Напред!

Скоро достигнахме потока и бавно започнахме да яздим нагоре по брега му, за да намерим някое място, където според предположенията ни бе възможно бегълците да спрат за почивка. Ала такива места имаше толкова много, че просто нямаше как предварително да определим, кое от тях щяха да изберат. Ето защо, преди да продължим, дадох съвета да оставим камилите назад и да тръгнем обратно пеша, понеже така бихме могли по-добре да наблюдаваме и да подслушваме очакваните от нас хора. Предложението ми бе прието. Продължихме още малко нагоре покрай потока, а после свърнахме в храсталака, където оставихме животните под надзора на Халеф. След това поехме обратно и заехме позиция на една височина, откъдето можехме да държим под око обширната равнина.

вернуться

12

Немска или пруска миля, която е равна на 7532 м. — Бел. прев.