— Но, Халеф, ако вземем двете жени, това ще ни струва много пари, повече, отколкото имам. Не забравяй, че би трябвало да им купим две джамали с тахтируани [13]! А подобни разходи не са по кесията ми.
— Сихди, колко съжалявам, че акълът ти е толкова къс! Та нима шейхът на хомрите не стана твой приятел, защото единствено на теб трябва да благодари, че си получи обратно любимата кобила здрава и читава? Нима е необходимо нещо друго освен да кажеш няколко думи на Ага ал харас [14], за да получиш от него всичко, каквото си пожелаеш?
— Халеф, не преувеличавай!
— Изобщо не преувеличавам. Но нали видях както каква почит изпитва към тебе шейхът, така и с какво уважение се отнася към теб Повелителя на войнството. А нима не принадлежи и цялата собственост на двамата пленени туареги на дъщерите на бени аббасите, които по тяхна вина са загубили всичко? Вярно, то не е кой знае колко много, но е достатъчно, за да се купят две джамали заедно с полагащите се тахтируани. И така, сам разбираш, че цялата история няма да ти струва нито един австрийски талер.
— Ами хранителните провизии?
— Стига да поискаш, хомрите ще ти ги подарят. Добре те познавам и ми е известно, че си твърде горд, за да изразиш подобна молба. Но остави това на мен! И тогава ще видиш, че нашите животни едва ще са в състояние да носят запасите от фурми, които ще получим. И така, ще се съгласиш ли да вземем с нас двете банат ал аббас?
— След като ми представи цялата работа в толкова изгодна светлина, вече нямам нищо против. Надявам се да не се разкайваме за разрешението ми.
Моето съгласие предизвика буйната радост не само на Халеф, но и на младата девойка, а и на нейната прислужница. Изглежда Хилуя изобщо гледаше на мен като на свой ангел хранител, чието най-естествено задължение бе да се грижи за нея и да я предпазва от всякакви опасности.
Ето защо, когато след два дена напуснахме дуара на хомрите, ние наброявахме общо петима души, включително и водача, който ни даде шейхът.
Вече бяхме възнаградили предишния си кабир, а освен това той получи и богат подарък от прещастливия шейх.
След аср, следобедната молитва, тръгнахме на път. Шейхът и Крюгер Бей също възседнаха своите животни, за да ни придружат на известно разстояние. След два часа спряхме. Нашите изпращачи трябваше да поемат обратно, ако искаха да се върнат в дуара, преди да се стъмни. С кратки, но добронамерени думи, шейхът се сбогува с нас. За някои неща трябваше да ми е благодарен, но пък и аз му дължах немалко.
Както беше предрекъл Халеф, Хилуя и нейната прислужница действително бяха толкова добре съоръжени и подготвени за ездата ни през пустинята, че вероятно нямаше да ни пречат и бавят. Двете жени разполагаха с превъзходни камили, на които просто си личеше, че напрежението и усилията на предстоящото дълго пътуване ще са напълно по силите им. Погледът им беше бистър и бодър, а гърбиците им бяха добре закръглени от натрупаната мас.
Конят на Халеф, както и моят с мъка не изоставаха от тях. Една товарна камила носеше нашите вещи и провизии.
Крюгер Бей не можеше да се сбогува с нас тъй набързо както шейха. Той хвана и двете ми ръце, започна да ги стиска и мачка така, сякаш бяха тесто, а накрая каза:
— Вий вземете мой фалшив съпруга и мой същински любима и аз с право би сърдит с вас. Ама мен туй хич не минава и през ума. Дръжте си я! Затуй пък ще даде ви съвет добър: ако се жените, не взема дъртофелница, а добре поглеждат най-напред лице! А сега — сбогом! Аз се радва, ако пак нявга с вас нейде се сблъска. Аллах запази ви здраве в тоз час и во веки веков!
Трета глава
Погребаният керван
«Видя Сара, че синът, когото египтянката Агар бе родила Аврааму, се присмива (на сина й Исаака), и рече на Авраама: изпъди тая робиня и сина й, защото синът на тая робиня не бива да наследи заедно с моя син Исаака.
Авраам стана сутринта рано, взе хляб и мях с вода, и даде на Агар, като й тури на рамо; даде й и момчето и я изпрати. Тя тръгна и се заблуди в пустинята Вирсавия.
Водата в мяха свърши и тя остави детето под един храст, и отиде, та седна надалеч, колкото един изстрел от лък. Защото тя рече: не искам да видя смъртта на детето. И седна (надалечко) срещу (него), и викна, та заплака.