— Но дали наистина е вярно туй за двете имена?
— Аз няма да взема да те лъжа. И така, сам виждаш, че не са важни имената на човека, а делата, които върши.
— Значи мислиш, че можеш да останеш с досегашното си име Кара Бен Немзи?
— Точно така мисля.
Известно време Халеф не ми отговори. Само чувах до мен по някоя дълбока въздишка. Но после пак настъпваше пълна тишина. Едва след по-продължителна пауза той благоволи отново да подхване нишката на нашия разговор.
— Прав си, признавам. Отказвам се от намерението си да те направя прочут като те даря с някое звучно име. Но само не си въобразявай, че ще последвам примера ти и също ще се откажа от всичките си деди и прадеди. Аз съм и си оставам Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах.
След като нищо не отвърнах, той добави:
— Но все пак ще те накарам да приемеш учението на Пророка, все едно дали искаш или не.
Аха, ето ти на пак старата история! Значи цялата разправия с имената бе имала единствената цел да ме забаламоса. Най-напред името, а всичко останало щеше да си дойде с времето.
Може би щях рязко да го «отрежа», както бе ставало често при опитите му да ме накара да си сменя вярата, обаче ми попречиха. Кабирът спря коня си и с протегнатата си десница посочи на изток. Отначало бяхме яздили по степ със съвсем оскъдна тревица, но напоследък земята постепенно бе започнала все повече и повече да се покрива с по-свежа и по-буйна зеленина. Отделните храсти се събираха във все по-големи групи, което бе сигурен признак, че наблизо имаше вода. Насочихме се към малко възвишение, откъдето надалеч пред нас се откриваше свободен изглед над ширналата се пред очите ни равнина. Далеч, далеч, почти на самия хоризонт се бяха появили няколко тъмни точки, които бързо наедряваха. Точно тях бе имал предвид водачът ни, когато спря и привлече вниманието ни.
Сигурно приближаващите се ездачи ни бяха видели по същото време, когато ги зърнахме и ние, защото скоро забелязахме, че образуваха дълга линия, чиито краища привидно се стремяха да се отдалечат от нас. Лесно отгатнах какво целяха — искаха да ни обградят от всички страни. Тъй като нямах намерение да избягвам срещи с бедуини, ние спокойно зачакахме приближаването на конниците с оръжие в ръка.
Те се носеха към нас като вихрушка. В средата им яздеше як и мускулест арабин. Облеклото му не се отличаваше с нищо по-особено. Около кръста му беше вързано обикновено въже, с каквото правеха оглавниците на камилите, а около огромния му тюрбан бяха увити също тъй обикновени въжета от лико на финикова палма. Ала бялата кобила, на която препускаше, беше от най-чистокръвна раса. Тя имаше онзи особен светлосивкав оттенък, който се среща само сред потомството на коня, който Пророкът Мохамед най-много обичал да язди.
Разказват, че веднъж, когато все още имал твърде малко привърженици, Пророкът дошъл в едно арабско село от шатри, за да си купи кон. Завели го на пасището и когато стигнал там, всички животни се подплашили, сякаш били заслепени от неговия бляскав достолепен вид. Само едно от тях със сиво-бял цвят се приближило и паднало на колене пред пратеника на Аллаха, за да му изрази своята преданост. Ала Пророкът веднага го възседнал и казал: «Благословен да бъде този кон! Той ще носи на гърба си първия слуга на Аллаха и нека бъде проклет онзи, който намери някакъв недостатък в неговото потомство!» От онези отдавна отминали дни всички потомци на този кон имат светлосив цвят. Смятат се за свещени, рядко се продават, а ако това се случи, то става на невероятно висока цена. Развъждат ги с толкова много грижи, труд и усилия, че в цялото им родословно дърво не се забелязват каквито и да било недостатъци.
И така, на такава кобила яздеше онзи мъж в средата на веригата. Навярно беше шейхът. Конникът от дясната му страна имаше ниско, набито и яко телосложение. И той яздеше великолепно животно. Седеше на гърба на чистокръвен вран жребец, а на раменете си беше наметнал обичайната дълга бяла бедуинска дреха. Ала под нея, там където бе леко разгърдена, блестяха дебели златни шнурове на униформа, които ясно забелязах, когато ездачите се приближиха на около стотина конски дължини.
Веднага щом зърнах униформата, в мен се породи едно предположение. Бързо придърпах моя хаик над челото си така, че половината ми лице остана скрито. Не беше необходимо човекът с военната униформа да ме разпознае още от пръв поглед, защото ако не се лъжех, тази набита и по-закръглена фигура се допълваше от червендалесто лице с могъщи мустаци, едно лице, което въпреки демонстративния си груб и суров израз оставяше впечатление и на добродушност. И това лице бе собственост на моя приятел Крюгер Бей, «Повелителя на войнството», пашата Мохамед ас Садок, когото бях срещнал за пръв път преди няколко години далеч на север [5], когато преследването на крумира ме бе отвело дълбоко във вътрешността на Тунис.