— Най-напред ми кажи, дали пратениците на московците и на османлиите, за които ми спомена Хилал, ви донесоха някакви подаръци!
— Абсолютно никакви! Обсипаха ни само с обещания. Те искат Фалахд да стане шейх. После племената на пустинята ще трябва да нахлуят в Маср под негово ръководство. По-късно ще ни платят със сребърни талери, а освен това ще можем да задържим за нас плячката, която ни падне в ръцете.
— И Фалахд е съгласен с тези условия?
— Да.
— Ши макрух — това е позорно! Значи ще ограбят бедните египетски фелахи, които сами едва свързват двата края! Това е повече от жестоко. Тогава аз ще ви направя друго предложение.
— Мога ли да го узная?
— Всъщност исках да го представя едва пред вашия съвет, но си мисля, че ти можеш да подготвиш почвата за по-сигурното осъществяване на моите намерения. И така, слушай! Ако племето на бени салахите запази приятелското си отношение към хедифа, аз му обещавам пушки.
— Хамдулиллах! Донесъл си пушки?
— Не казвам, че съм ги донесъл, а твърдя само, че ще получите пушки и патрони.
— Колко?
— Триста бойни пушки, а не такива стари кремъклийки, с каквито разполагате в момента, и които засичат на всеки втори изстрел. Заедно с триста хиляди патрона.
Въпреки своето достолепие и своята възраст Азра подскочи от радост.
— Аллах ил Аллах! Не мога да повярвам! Какво каза? Триста пушки ли?
— Да.
— И триста… не, триста хиляди патрона?
— Правилно си чул.
— Аллах карим — Бог е милостив! Твоите думи ухаят като цветя в рая. Хубавите пушки винаги са били за бени арабите най-необходимото нещо.
— Оръжията, които ще получите от мен, са със задно пълнене и с такава пушка можете да дадете десет изстрела в минута.
Старият се хвана за главата.
— Не мога да го проумея. Прекалено много е! Триста пушки! Десет изстрела в минута! Колко неприятели могат да се застрелят за една минута? Изобщо не ми е възможно да го пресметна. Акълът не ми достига. Може би ти знаеш, а?
Нямаше как поне вътрешно да не се развеселя от тези детински разсъждения на стареца.
— Ами три хиляди… при условие, че всеки куршум улучва целта.
— Три хиляди неприятели за една минута? О, Аллах! О, Мохамед! О, вие пророци! И кога ще получим тези пушки?
— Ако утре вашият съвет вземе решение да запазите добрите си отношения с хедифа, само два дена след това пушките ще са ваша собственост.
— Машаллах! Машаллах! След два дена! Ефенди, ще ми разрешиш ли да поговоря с ханумата за твоето предложение?
— Не, предпочитам засега тази работа да си остане само между нас. Иска ми се да изненадам и ханумата, и цялото племе. И така, не й казвай нито дума! Чуваш ли?
— Чувам.
— Убеден съм, че ще направиш каквото е по силите ти, за да вземе съветът такова решение, което отговаря на нашето желание.
Старецът сложи ръка на гърди, сякаш искаше да се закълне и каза:
— Ди алайя ма тифтикирш — разчитай на мен! За теб ще направя и онова, което не бих направил за никой друг.
— Катар харак — благодаря ти! Впрочем още един въпрос! Бени зуафите към вашите приятели ли се числят?
— Кой, бени зуафите ли? Аллах да ги прокълне тези песове! Те са най-върлите ни врагове. От много години живеем с тях в кръвна вражда.
— Тогава всичко е наред! Ще ни заведеш ли сега до жилището, което ни е определено за пренощуване? Изморени сме от продължителното пътуване, а утре трябва да сме отпочинали и бодри.
— За ма тарид — както желаеш! Последвайте ме!
Ето как се разпоредих с намереното в пустинята съкровище — за бедуините пушките наистина бяха цяло съкровище.
Дали имах това право? Сигурно.
Първо, имах известни претенции за оръжията, защото ги бях намерил, и второ, в случая ставаше въпрос за пушки, които щяха да се използват за действия, насочени срещу правителството. А всеки разумен човек ще разбере, че тези действия с нищо нямаше да допринесат за благото на страната и за нейния народ. Дори и да не бях отдавна вече убеден в това, каква безсъвестна политика на някои европейски държави стоеше зад всички тези задкулисни игри, намеците на Азра, че нахлуването на пустинните племена в Египет ще струва собствеността на фелахите, във всички случаи щяха да ми отворят очите.
Пета глава
Аллах ху-ху-ху!
На следващото утро, когато слънцето все още не беше изгряло, аз станах и напуснах помещението, което ни бе предоставено на мен и на Халеф.
Излязох навън, поех по галерията и, като се изкачих по вече познатите ми стъпала, се озовах на открито.
Долу в дуара все още цареше спокойствие и тишина. Но не за дълго, защото веднага щом горният край на слънчевия диск се показа на хоризонта, насреща откъм големите каменни стъпала проехтяха три удара върху споменатата вече дъска, а после се извиси силният глас на муадина: