Выбрать главу

— Нямаме нищо против.

— Какво? Нямате намерение да се съпротивлявате, а доброволно ще се оставите да ви пленим?

— Да. Ние сме гости на бени салахите и ще ви придружим до техния дуар.

По лицето на предводителя се изписа израз на яд и досада, но той бързо изчезна. Човекът разбра, че е направил грешка, ала като честен бедуин не се поколеба нито миг да си я признае.

— Самихни — извинявай! Ти каза че не сте бени салахи, ала все пак яздите на техните най-хубави коне. Следователно не е никак трудно някой да ви помисли за конекрадци.

— Та нима познавате толкова добре тези животни?

— Да. Те се родиха и бяха отгледани при нас.

— Навярно се заблуждаваш. Та вие да не сте от племето на бени аббасите, които живеят много далеч оттук?

— Ние сме бени аббаси и идваме на гости на бени салахите. Ей там в онази носилка седи нашият шейх.

Предводителят посочи към една хаджина, която носеше на гърба си скъпоценен тахтируан. Между дръпнатите настрани завеси се бе показало лице с достопочтен вид и сива брада.

— Какво? Нима е възможно? Бащата на Бадия и Хилуя? — извиках зарадван.

— Да. Бадия е негова дъщеря, но Хилуя му беше дъщеря.

— Как така?

— Хилуя е мъртва, убита е от туарегите, но ние отмъстихме за нея.

Едва сега се сетих, че бени аббасите все още изобщо нямаше как да знаят, че Хилуя е била спасена. Вече ми беше на езика да им кажа, че е жива, но се въздържах, защото се запитах дали достопочтеният старец ще се окаже достатъчно силен, за да понесе една толкова неочаквана радостна новина без опасност за здравето му. Ето защо тайно направих на Халеф предупредителен знак и казах на водача им следното:

— Ще ни разрешите ли да поздравим вашия шейх?

— А вие от кое племе сте?

— Аз идвам отдалече, от Запада, където живеят не малки племена, а големи и могъщи народи. А този мой слуга е от Магреб.

— Тогава навярно си ингилиз, а?

— Не, аз съм немча.

— Немча ли си? Досега не бях виждал човек от този народ, ала съм чувал, че те са добри хора, много по-добри от ингилизите. Ще кажа на шейха, че искате да го поздравите.

Изглежда шейхът беше чул разговора и с едно високо «рррее, рррее» заповяда на камилата си да коленичи. После слезе от носилката, за да ни изчака прав да се приближим. Това беше рядка чест, толкова рядка, че сигурно си имаше някаква по-особена причина.

Естествено ние също скочихме от конете. Шейхът беше висок и цялата му фигура и поведение внушаваха респект. Той ме огледа доброжелателно от глава до пети и като ми подаде ръка, каза:

— Салям! Ти си немча, така ли?

— Салям! Да, такъв съм.

— Това е добре! Познаваш ли Фогел?

Този въпрос предизвика съвсем оправданото ми учудване. Несъмнено шейхът имаше предвид прочутия пътешественик и изследовател на Африка Едуард Фогел, който се беше осмелил да стигне чак до Канем, столицата на кралство Борну, и който по време на своята трудна и опасна езда през Сахара беше влязъл в контакт с няколко бедуински племена.

— Много добре го познавам, но той не е жив вече. Беше от моя народ — отвърнах аз.

— Той беше добър и смел мъж. Много ми е разказвал за страната и народа на немците. Вярно, оттогава минаха много години, ала не съм го забравил. Затова се радвам, че си немча. Но как попадна тук от толкоз далечна страна, за да гостуваш на бени салахите?

— Пътувам по света, за да опозная обичаите и нравите на другите народи, за да мога после да разказвам за тях в моята родина. Ето как се озовах и по тези места.

— Значи познаваш ханумата?

— Естествено, че я познавам. Наистина, пристигнахме тук едва вчера, но въпреки това…

— … но въпреки това — бързо ме прекъсна шейхът — несъмнено си спечелил пълното доверие на Бадия, иначе тя не би ви позволила да възседнете най-скъпите й коне. Тя е моя дъщеря. Моята единствена дъщеря. Как е тя? Добре ли е?

— Тя е мъдра предводителка на племето си и се чувства добре. Казваш, че е единствената ти дъщеря, ала тя спомена, че има една сестра.

— Говори ли ти за нея?

— Говори ми за баща си и за сестра си Хилуя. Тя обича безмерно и двамата.

— До този ден Аллах пощади сърцето й от голямата мъка. Тя все още не знае, какво се е случило. Хилуя не е вече между живите. Трябва да занеса тази лоша вест на ханумата.

— Мъжът, когото ти изпрати да ни пресрещне, спомена, че Хилуя не е вече жива. Той каза, че била убита от туарегите.

— Да. Тя тръгна на път, за да посети сестра си. По време на пътуването ги нападнали. Враговете ни са убили моето дете, както и всичките ми хора с изключение само на един, който успял да избяга. Той ми донесе тъжната вест. Вдигнахме се на поход за отмъщение и изтребихме от лицето на земята почти цялото племе, което нападна Хилуя. Ала сърцето ми се разболя от мъка по моята убита дъщеря. Стар съм вече и дълбоката ми тъга безмилостно топи моя живот. Няма да трае дълго, докато се пресели при дедите си. Преди това обаче искам още веднъж старите ми очи да видят детето, което ми е останало, още веднъж искам да го притисна до гърдите си. Нека после ме положат в земята и ме затрупат с пясъка на пустинята. Душата ми ще отиде в царството на блажените и там ще поздрави детето, което живее сега в лоното на Аллаха.