Старият шейх положи големи усилия да потисне напиращите сълзи и наистина успя. Но въпреки всичко по лицето му ясно се виждаше каква дълбока мъка го разяждаше.
Съчувствах му най-искрено. За щастие притежавах средство, което можеше да превърне болката му във върховна радост, но все пак трябваше да го подготвя. Със сигурност очаквах, че при навлизането на кервана в лагера двете му дъщери щяха да се втурнат да го посрещнат. Внезапното появяване на смятаната за умряла Хилуя можеше да окаже пагубно въздействие върху бащата.
— Изглежда тези туареги са много жестоки воини, но въпреки това просто не ми се вярва, че такива храбри мъже ще убият една жена — започнах аз.
— Единственият човек, който е успял да избяга, е видял много добре как един от враговете ни е разцепил главата на моята дъщеря.
— Тогава се учудвам, че туарегите са оставили други жени живи. Идвам от Триполи. Там чух, че те са нападнали някакъв керван, с който са пътували две жени — една млада и една възрастна, вероятно нейна прислужница.
Шейхът вдигна глава и наостри слух.
— Хилуя също е пътувала с възрастна прислужница.
— Придружителите им били избити, ала жените пощадили. Един от туарегите се отправил към Тарабулус, за да ги продаде.
— О, Аллах! Една дъщеря на пустинята да бъде продадена като робиня! Какъв срам, какъв позор!
— Но планът му се провалил, защото двете пленнички си намерили закрилник, който ги спасил. Девойката била дъщеря на някакъв шейх.
— На шейх ли? Какво говориш? — извика изненаданият старец.
— Канела се да посети сестра си.
— О, Аллах! Какво чувам! Била дъщеря на шейх и се канела да посети своята сестра! Та това е съвсем същото, както е било с моята дъщеря! Не научи ли и още нещо за тази девойка?
— После узнах, че спасителят им е тръгнал на път заедно с двете избавени жени, за да ги заведе при въпросната сестра.
— И къде живее тази сестра?
— В един оазис, недалеч от границата с Египет.
— О, Аллах! О, Мохамед! О, вие халифи! Той се олюля. Загрижен за него аз не го изпусках из очи. Бавно продължих:
— А сестрата, при която е искала да отиде спасената девойка, била армила [40] на някакъв шейх.
При тези думи старият плесна с ръце и отстъпи крачка назад.
— Вдовица на шейх? Да не би… да не би… да става въпрос за Бадия? Ами тогава… и Хилуя ще се е спасила! Продължавай! Продължавай! Какво си чул още.
— Сега не мога да си спомня всяка дума от онзи разказ, ала едно нещо се сещам — имената на девойката и на нейната прислужница бяха почти еднакви.
— И имената на моята дъщеря и на нейната прислужница също си приличат! — ликуващо извика шейхът. — Хилуя и Халуя! Ах, ако детето ми е още живо! Спомни си, чужденецо! Кажи ми не узна ли нещо друго?
Шейхът протегна умолително към мен и двете си ръце. Престорих се, като че напрягам паметта си.
— Да, стана дума за някакво племе, при което искали да отидат двете жени. Сред неговите воини имало един истински великан, силен като Самсон.
— Великан? Великан! Чувате ли, о, мъже! О, кажи ми бързо, дали не се е споменало и името му!
— Да, спомена се. Беше нещо като фа… фа… фа… не, не мога точно да си спомня.
— Да не е било Фалахд? — изкрещя старият шейх.
— Фалахд? Да, тъй му беше името.
— Аллах ил Аллах! Имам чувството, сякаш пред мен се е отворил джаннатът, за да ми извести, че Аллах ми е върнал моята дъщеря.
— Нима познаваш някакъв великан на име Фалахд?
— Дали го познавам? Та нали той беше човекът, който дойде при нас, за да поиска моята дъщеря за брат си! Всичко съвпада! Всичко съвпада! Хилуя е била спасена. О, Кадиджа, ти приятелко на Пророка и изпълнителко на волята му! Ти си най-възвишената сред жените и си закрилница на дъщерите. Ти си държала ръцете си над главата на моето дете и затова то се е спасило от смърт и робство. Мъже, вие приятели и роднини, паднете на колене заедно с мен, за да благодарим на Аллаха за вестта, изпратена ми от него чрез устата на този чужденец!