— Забравихме кажи-речи най-важното — обърна се той към мен. — В чест на спасителя на Хилуя дадохме почетни изстрели, ала все още не ни е известно името му. Ти знаеш ли го?
Забелязах, че Халеф се канеше незабавно да пусне в ход бъбривия си език и побързах да го изпреваря.
— Името му е чуждоземно и човек не може лесно да го запомни и изговори. Ще го узнаеш от твоите дъщери.
— Значи самият спасител е завел Хилуя при бени салахите!
— Да, придружил я е до тях.
— Все още ли се намира в лагера им?
— Още днес ще го видиш и ще можеш да разговаряш с него.
— Тогава нека побързаме час по-скоро да стигнем до шатрите им! Хей вие, мъже! Възсядайте животните! Нашите камили трябва да покажат на каква бързина са способни.
— Стой! Почакай още малко! Твоите дъщери изобщо не подозират, че ще дойдеш да ги посетиш. Не искаш ли да си по-предпазлив и предварително да ги известиш?
— Може и да си прав. Ще изпратя един от моите хора.
— Предостави го на нас! Вашите животни са изтощени от продължителното пътуване, а нашите коне са със свежи сили.
— Добре! Тогава ти избързай напред! Но слугата си ще трябва да оставиш тук при мен, за да мога да си поговоря с него за моята отново намерена дъщеря.
Нямах нищо против желанието му, още повече защото знаех, че така правех на Халеф голяма услуга. Бях убеден, че веднага след моето тръгване, той щеше да отприщи всички бентове на своята словоохотливост, за да разкаже на шейха всичките наши минали, а и бъдещи подвизи. Моите читатели достатъчно добре знаят тази слабост на дребосъка.
— Халеф, бъди по-умерен! — предупредих го аз. После се метнах на седлото. След леко стисване с бедрата конят полетя по равнината с такава бързина, че коремът му почти докосваше земята.
Шеста глава
Шейхът на бени аббасите
Доставяше ми известно удоволствие да занеса на двете сестри тази радостна вест. Въпреки всичко, не след дълго намалих бързината на животното. Във всеки случай щях да пристигна достатъчно рано. Ето защо обратният път ми отне приблизително същото време. Когато се озовах близо до руината, забелязах, че високо горе стояха трима души. Разпознах ги — бяха двете сестри и Тарик. Скоро стигнах до стъпалата, скочих на земята и подхвърлих юздите на един от близкостоящите бени салахи. После се завтекох нагоре по каменните стъпала.
— Лоши известия ли ни носиш? — подвикна ми Тарик още отдалече.
— Не, вестта е радостна.
— Хвала на Аллаха! Ела бързо при нас!
Изкачих се горе.
— Къде е слугата ти?
— Още е далеч в пустинята, но скоро ще дойде. Аз избързах напред, за да ви съобщя, че идват много гости.
— Точно днес ли!? — каза Тарик. — Няма да са ни добре дошли.
— О-о, напротив, ще ги посрещнете с радост!
— Кои са те? Кажи ни!
— Още отдалече забелязахме един керван и тръгнахме срещу него, за да го пресрещнем. Когато се приближихме достатъчно, за да могат хората му да ни разгледат добре, цяла група ездачи се втурна към нас и ни обгради. Имаха намерение да ни пленят, понеже ни взеха за конекрадци.
— Аха, познали са кобилите и са си помислили, че сте ги откраднали!
— Да, казаха ни, че тези животни са се родили при тях и там са отгледани.
При тези думи ханумата нададе силен радостен вик.
— Значи са бени аббаси, нали? — припряно ме попита тя.
— Да.
— Хамдулиллах! Пратеници на нашия баща! Да, да много си прав. Те са ни добре дошли. Далече ли са все още?
— Не могат да са кой знае колко изостанали зад мен. Вижте, ей там на хоризонта се забелязва едно светло петно. Това са слънчевите лъчи, отразени от белите бурнуси. Приближават се. Вашият баща е чул, че Хилуя е убита. Той отмъстил на туарегите за мнимата й смърт и сега…
— … сега ми изпраща свои вестоносци, за да ме уведоми за смъртта на сестра ми, нали?
— Той е имал толкова силно желание още веднъж да види дъщерята, която му е останала, че… че…
— Че… продължавай де!
Двете сестри ме бяха хванали за ръцете — едната от лявата ми страна, а другата от дясната. След като няколко пъти погледнах ту едното, ту другото поруменяло от силно вълнение лице, накрая кимнах усмихнато и довърших изречението:
— … че е решил самият той да дойде тук.
— Чудесно! Чудесно! — възкликна ханумата, като пусна ръката ми, събра полите на дрехите си и бързо се спусна по стръмните стъпала.
— Аллах! Йа сурух — о, Боже, каква радост! — извика и Хилуя, втурвайки се пъргаво като сърна подир сестра си.