Разбира се нямаше как да не се учудя, че го виждах в тази местност, която се намираше толкова на юг, защото бе сигурно, че властта на бея на Тунис не се простираше чак дотук. Каква ли работа имаше Крюгер Бей, в случай че това наистина бе той, при едно племе, което не признаваше никакъв господар, и от чиито разбойнически нападения Мохамад ас Садок можеше да се защити единствено с помощта на ежегоден данък, наричан от самия него «подарък»?
Нямах време да продължа размишленията си, понеже в същия момент конниците се озоваха вече при нас. Те ни връхлетяха в пълен галоп, и едва когато върховете на копията им можеха кажи-речи да ни докоснат, изведнъж с рязко дръпване на юздите, което за малко не накара животните да приседнат на задните си крака, те отбиха конете встрани и префучаха покрай нас. Ние бяхме вече свикнали с подобни прояви на изкусна езда и окото ни не мигна. Конниците укротиха своите животни и после образуваха около нас тесен кръг.
Човекът, за когото предполагах, че е шейх, ни измери с мрачен поглед, а след това се обърна към мен, защото навярно ме сметна за най-знатния измежду нас тримата.
— Кой си ти?
— Чужденец.
— И сам го виждам. Ако не беше чужденец, щях да те познавам. Как се казваш?
Нямах никакво намерение да се оставя да ме разпитва по подобен начин. В такива случаи още първата среща решава дали тези полудиваци ще те уважават или не.
— Аз все още не знам твоето име! — казах най-спокойно.
— Аллах ти е взел акъла? Ти смяташ, че за да узная името ти, непременно трябва да ти кажа моето, така ли?
— Да, така мисля.
— Ти кой си, че се осмеляваш да ми говориш по този начин? Знай, че аз съм господарят и повелителят на тези земи, господар на смъртта и живота. Също и на твоя!
— Лъжеш се. Моят живот принадлежи на Аллах и на мен. Той ми го е дал и аз ще съумея да го запазя, докато го поиска от мен.
Забелязах какви алчни погледи отправяха бедуините към оръжията ми в напрегнато очакване да разберат, как ли щеше да приключи този разговор. Обитателите на пустинята са си родени разбойници и сред тях може да се чувства в безопасност само онзи, който успее да спечели тяхното гостоприемство.
— Много си горд — гневно продължи арабинът, — но не ми е нужно да продължавам този спор с теб. Ей тук виждам един познат, когото ще разпитам. Той сигурно ще ми отговори.
След тези думи той се обърна към нашия кабир:
— Кой е този човек?
— Не знам. Той ми плаща и аз го водя. Какво ме интересува името му? Попитай го сам!
— И къде трябва да го заведеш?
— При теб.
— Какво? Иска да дойде при мен? При шейха на воините от племето ал хомра?
— Да.
Аха, значи този човек действително бе шейхът на тази област. В такъв случай не биваше да прекалявам.
— Ако наистина си шейхът на ал хомра, както чувам от моя кабир — казах аз, — тогава съм готов да ти отговарям.
— Ти и без друго беше длъжен да ми дадеш искания отговор!
— Не, защото се намирах тук преди теб. А който дойде на място, където вече има някакви хора, той трябва пръв да поздрави. А къде остана твоят поздрав? И как можех в такъв случай да ти отговоря?
— Говориш толкова гордо, сякаш си шейх, но сега сигурно най-сетне ще схванеш, че като повелител на тези земи имам правото да те попитам за името ти.
— Схващай го. И затова ще ти отговоря. Името ми е…
— Чакай, сихди! — прекъсна ме Халеф. — Разреши ми аз да се заема с представянето ни. — И като се обърна към шейха, той продължи. — Този герой от Запада, който те моли да му позволиш да подслони глава в твоите шатри, би могъл да има такова име, което да се простира от земята чак до звездите, ала той предпочита да се нарича просто Кара Бен Немзи. Ти вече познаваш нашия кабир от племето маразиг. А аз, приятелят и закрилникът на този мъж, се казвам Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!
Ако Халеф си мислеше, че с това представяне ще направи огромно впечатление на шейха, то той се видя страшно излъган.
Шейхът ми хвърли мрачен поглед и попита:
— Този човек твърди, че идваш от Запада. Така ли е?
— Да.
— Ами тогава навярно изобщо не си и привърженик на Пророка, а си проклет гяур, нали?
— Ако с тези думи искаш да кажеш, че съм християнин, ти давам право, обаче не приемам израза «проклет гяур»!
Шейхът презрително се изсмя.