— Крайно време е да се покаже на цялата тази пасмина, и особено на онова псе френеца, кой е господарят тук.
Веднага спрях коня си и с револвер в ръка се смъкнах от седлото.
— Ти употреби думата «псе». Кого имаше предвид?
Същевременно насочих дулото на оръжието към гърдите му.
Голиатът не отговори, понеже за един бедуин няма по-голяма обида от тази да бъде наречен «пес». В такъв случай обиденият има право да убие своя противник, без да се страхува от кръвно отмъщение. Фалахд добре разбираше, че при тези обстоятелства, въпреки голямата си физическа сила, не може нищо да направи. Знаеше, че ако отговореше утвърдително на въпроса ми, имах право незабавно да натисна спусъка, ала от друга страна неговата гордост не му позволяваше по принуда да си послужи с безчестна лъжа.
— И така, кого имаше предвид? — заплашително повторих въпроса си.
— Теб какво те засяга? — опита се да се измъкне той.
— Засяга ме, защото ти изговори думата в мое присъствие, а аз съм единственият френец тук. Следователно онова «псе» сигурно се отнасяше за мен. Няма дълго време да те чакам. И тъй, отговаряй! Мен ли имаше предвид?
И понеже Фалахд продължаваше да се бави с отговора си, аз добавих:
— Не ми ли отговориш, ще приема, че онази ругатня се е отнасяла до мен. Така ли е? Едно… две…
— Уакиф — чакай! Не, нямах предвид теб! — процеди през зъби великанът с предрезгавял от ярост глас.
— Това ми стига, а и мъжете наоколо също го чуха. Сега мога да си тръгна. Впрочем за мен бе цяло удоволствие да видя, колко бързо бъдещият шейх на бени салахите променя мнението си пред дулото на огнестрелното оръжие. Аллах да те пази!
С тези думи прибрах револвера си и отново възседнах моя кон. След това се отправихме към лагера.
— Направо кипи от гняв! — подвикна ми Халеф през смях от гърба на своята джамала.
— Излъга от страх, той, най-силният мъж на племето. Честта му отиде по дяволите.
— Да, наистина отиде по дяволите. Още днес всички жени и деца ще узнаят, че Фалахд не е казал истината, само защото се е страхувал от чуждоземния ефенди. Аллах го е изоставил.
Скоро стигнахме лагера и насочихме нашите животни към пасището, където ги предадохме на пазачите. После продължихме пеша към руината. В дуара започваше весела суетня. Бени салахите и техните гости се събираха на отделни групички. Някои от тях се познаваха от по-рано, от времето когато бени салахите бяха посетили бени аббасите, за да вземат оттам дъщерята на шейха. Сега те разменяха помежду си много въпроси, отговори и обяснения.
Жените бяха също много заети, защото трябваше да се погрижат за угощението на толкова гости. Близо пред лагера докараха овце, за да ги заколят, съблюдавайки точно определени, предписани от обичая ритуални действия. Тази тържествена церемония бе абсолютно необходима. Онзи, който заколеше и едно животно, без да я спази, според мохамеданските възгледи се омърсяваше и известно време не биваше да общува с другите хора, защото така неговото омърсяване можеше да им се предаде, и тогава те също щяха да се видят принудени да заживеят в отшелничество.
Скоро пламнаха многобройни огньове, на които зацвърча печеното. Около тях се засуетиха пъргави човешки силуети. Но затова пък горе в руината ние намерихме такова спокойствие и тишина, които рязко контрастираха с голямото оживление там долу. Ханумата се беше оттеглила в своите покои заедно с баща си и сестра си, защото сигурно имаха да си разказват много неща.
Тарик и Хилал не се виждаха никъде. Навярно се намираха долу при гостите. Даже и стражите бяха напуснали постовете си, смесвайки се с множеството.
В нашата «стая» бе поднесена обилна закуска, на която с удоволствие посветихме цялото си внимание след освежителната утринна езда. После си потърсихме сенчесто място откъм външната страна на зидовете, откъдето имахме възможност спокойно да наблюдаваме усърдната кипяща дейност в дуара, и се отдадохме на онова занимание, което всъщност не е никакво занимание и се нарича от турците кеф, от италианците долче фар ниенте, а онези немци, които искат да са искрени, са му дали истинското име — мързелуване.
«Занимавахме» се така около час, когато видяхме шейха на бени аббасите да излиза от вратата на руината. Той се огледа, и тъй като нашето място попадаше в подозрението му, веднага ни забеляза и се отправи към нас. Първо ме огледа доста продължително с нескрито възхищение и на края каза:
— Що за човек си ти!