— Ще приемете ли двубоя? — попитах двамата братя.
— Господарю, нима ще се избиваме един друг? — отговори ми Тарик на въпроса с въпрос, макар очите му да заблестяха от силно желание да поеме всякакъв риск заради своята любима.
— Нямам такова намерение.
— Ние знаем, че ще ни победиш. Щом надви Фалахд, ти далеч превъзхождаш и нас. Не ме е страх да рискувам живота си, обаче ще се бия различно от Фалахд и не ми се вярва да излезеш от двубоя без никаква рана. Но нима трябва да наранявам човека, който ни е сторил толкова добрини?
— Ще бъде съвсем иначе. Нека Азра ми каже, дали сега, когато съм вече повелител на ханумата, имам право да избера оръжията!
— Да, ти трябва да ги избереш — каза старият.
— Тогава няма да се бием с юмруци, а с нашите пушки.
— О, Аллах! — извика Тарик. — Тогава си загубен! Не забравяй, че ни наричат Синовете на светкавицата!
— Ма алаш — няма значение! — усмихнах се. — А аз съм Бащата на светкавицата. Самите вие ми дадохте това име. Ще стреляме!
— Малих — е, добре! Щом искаш така, така да е. Аз не мога да се оттегля, но бъди сигурен, че няма да те убия. Ще се опитам само леко да те раня на безопасно място.
— Да, така направи, така направи! — намеси се ханумата, на която вече й олекна на сърцето.
— Мамнухн — много съм ви задължен! — усмихнах се аз. — Обаче все още изобщо не съм казал, по какво ще стреляме.
— Значи няма да стреляш по нас, така ли? — учудено попита Тарик.
— О не, ще определим някаква друга цел.
— Няма ли да ни помислят за страхливци?
— Не ми се вярва. Теб те наричат Сина на светкавицата, и затова едва ли ще изтълкуват съгласието ти с моето предложение като липса на кураж. А аз победих великана. Кой ще се осмели да твърди, че съм страхливец? Веднага бих поискал да се бия с него на живот и смърт.
— Никой, никой няма да каже подобно нещо.
— Никой, никой! — завикаха застаналите наоколо хора, които бяха чули нашия разговор.
— И аз съм убеден в това. Изобщо не е нужно да умира онзи, който не успее да извоюва ханумата. Племето се нуждае от шейх, който да е храбър и сръчен в използването на оръжията. А тази сръчност може да се докаже и без да се убиват други хора.
— Ал хак ма’ак — имаш право. Но по каква цел ще стреляме?
В гласа на Тарик ясно личеше радостта, породена от събудените надежди.
— Горе на онзи ъгъл на руината ще закрепим прът от шатра, а на върха му ще поставим камък. Всеки от нас двамата ще има право на пет изстрела. Победител ще е онзи, който събори камъка повече пъти. Съгласен ли си?
— О, и още как! — отвърна Тарик. Голям товар му падна от сърцето. Вече беше убеден, че именно той щеше да излезе победител, защото освен Хилал никой друг не бе проявявал такава ловкост в боравенето с пушка като него. А освен това не му се налагаше нито да наранява, нито да убива съперника си.
Другите застанали наблизо бедуини също с радост поздравиха това решение. Само старият шейх на бени аббасите недоволно каза:
— Нима дъщеря ми не е достойна за по-сериозна борба?
— Достойна е. Доказах го, като се бих с Фалахд. Но на Аллах едва ли ще му хареса да види как се избиват приятели, които могат да запазят живота си за борба срещу общите си врагове.
— Нека тогава съветът реши, дали отказът от сериозна борба на живот и смърт е признак на страх или не.
Старейшините се събраха за трети път, за да се изкажат в полза на моето предложение. Несъмнено това бе най-добрият изход от създалото се неприятно положение двама приятели да се бият за една и съща награда.
След обявяването на решението на съвета сред зрителите настъпи раздвижване и те напуснаха местата си. Целта се намираше твърде високо и можеше да се вижда и от по-голямо разстояние.
Напрежението, обзело хората, бе може би по-силно и от предишното. Бедуините знаеха, че Тарик е отличен стрелец, но след всичко случило се едва ли се съмняваха, че в това изкуство и аз притежавах над средните умения, и ето защо горяха от нетърпение да видят изхода от този необичаен двубой. Тарик отиде да вземе пушката си и необходимите муниции. Приближих се до Халеф, който седеше на земята до изпадналия в безсъзнание Фалахд, и му казах:
— Трябва ми пушката. Ти остани тук при Фалахд, за да му попречиш да скрои някакъв план с приятелите си.
— Опасяваш се от някакво коварство ли?
— Нямам му никакво доверие, нито на него, нито на тях. Сигурно ще се опита да си отмъсти.
— Той едва ли ще си навлече ужасния позор да те моли да му подариш живота!
— Напротив, очаквам го от него. Все пак повтарям, че в никакъв случай няма да го убия!