— И как ще ми попречиш и занапред да те наричам така?
С многозначително движение сложих ръка върху пушките си.
— Лесно ще разбереш.
— Искаш да ме накараш да се смея ли? Че какво може да направи един слаб френец срещу десет храбри синове на пустинята? Но за да бъда по-кратък: за един гяур няма място в шатрите на ал хомра.
Както вече споменах, при пристигането на бедуините вниманието ми бе насочено на първо място към човека с военната куртка, който беше спрял от едната страна на шейха. Да, наистина беше той, моят приятел от предишните години, някогашният участник в чуждестранния легион и настоящ полковник, началник на личната охрана на туниския монарх, човекът, роден много отдавна в Бранденбургска околия, който кълчеше и обезобразяваше немския език до неузнаваемост.
Радвах се на изненадата, която щеше да му донесе нашата среща и бях убеден, че тя щеше да придаде съвсем нов обрат в развоя на събитията. Ето защо показах най-безгрижната си усмивка и отвърнах:
— А аз пък ти казвам, че няма да ми откажеш обичайната «мархаба» [6].
Шейхът ме изгледа смаян.
— Машаллах! Чужденецо, ти дръзваш да ми противоречиш? Заклевам ти се в брадата на Пророка, че ще те…
— Чакай, не се кълни, о, шейх, защото няма да можеш да спазиш клетвата си! Или да не би да искаш да се изчервят от срам страните на твоя гост, когото виждам застанал до теб?
— Внимавай какво говориш, чужденецо! Какво общо има този бей с теб?
— Самият той ще ти каже, че за теб ще е непростим позор, ако откажеш на мен, неговия приятел, правото на гостоприемство, и дълбоко ме обидиш по такъв начин.
Полковникът следеше разговора ни с голямо внимание. След последните ми думи по червендалестото му лице се изписа силна изненада. Погледът му изпитателно се втренчи в полузакритите черти на лицето ми.
— Ти ме наричаш свой приятел, но не те познавам.
— Нима наистина съм се променил толкова много, че вече действително не можете да ме разпознаете? — попитах го на немски, като с рязко движение на главата отхвърлих хаика назад и му протегнах десницата си. — Помози Бог, господин полковник! Радвам се да Ви видя все така здрав и бодър.
Крюгер Бей така ококори очи, сякаш пред него се беше изправил някой призрак. Ала после припряно посегна към ръката ми и така я смачка между лапите си, че силно ме заболя.
— Мътилката го взела! Вий! Значи вий? Аллах е велик! Туй проумявам аз в бавна постепенност? Ама к’во изненадване само! Че кой би го помислил! Давам ви тук ръце и казвам на вас добре пристигнал с най-голямата тържественост! Благословена да е ваш’та физиономия сред сички тукашни физиономии в цялата околност!
След този блестящ езиков образец той се обърна към шейха и ме представи като един от най-близките си приятели.
Това изведнъж промени цялото положение. Лицата на бедуините станаха по-дружелюбни, а техният шейх ми подаде ръка.
— Извинявай! Нямаше как да го знам. Хабакак — бъди ми добре дошъл! Когато пристигнем в нашия бивак, ще хапнеш с мен хляб и сол и ще пием от една чаша. Твоите приятели ще са и мои приятели, а твоите врагове ще са и мои врагове!
По даден от шейха знак бедуините отвориха кръга около нас и цялата колона потегли обратно.
Както забелязах едва сега, тези хора бяха ходили на лов. Един бедуин носеше на ръката си сокол, на чиято глава беше нахлузена обичайната кожена качулка, а зад седлата на други двама видях завързан по един убит щраус.
В бесен галоп, в който се включи и моят водач, бедуините се понесоха към своя лагер. Аз и Крюгер Бей ги следвахме бавно. Халеф също остана до мен, макар нищо да не разбра от последвалия разговор.
— Тъй! — каза полковникът. — Сега сме сами и можем да си поговорим, без да бива някой ни смущава. Значи вий пак тук! К’во търсите в таз’ опасна местност?
— Каквото търся навсякъде. Нали знаете, че пътувам, за да опозная различни страни и хора.
— Добре го ревна, стари убиецо на лъвове! Значи сте все същ! Аз пък има изпълнява съвсем тежко задача. Можете си представи, к’во длъжен съм да трябва погрижи?
— О, струва ми се, че сте натоварен да изпълните тук някаква политическа мисия!
— Политическа?… Вий да не мръднахте?
— Защо? Че нали с това се занимават дипломатите?
— Дипломат? А-а, т’ва съвсем друг нещо!
— Аха, тъй значи! Правите разлика между дипломат и онзи, който се занимава с политика, така ли?
— Най-естествено!
— Мога ли да Ви помоля да ми разясните разликата?
— Таз разлика много прост. Кой съумял успешно подхване политика, него викам аз дипломат. А кой я обърква, той остава си политик.