Силно загорялото от слънчевите лъчи лице на великана придоби пепеляв цвят. Това бе най-сигурното доказателство, че предпазливият старец беше отгатнал истината, Фалахд действително си вярваше, че той, най-видният човек на племето, от когото всички се страхуваха, може да бъде помилван, без да му се наложи да понесе и съответния позор. Ала вече сам разбра, че не може да очаква снизхождение.
Старейшините чуха думите на Азра и се приближиха със сериозни лица. За пръв път се случваше някой от племето да моли за милост. И то тъкмо онзи, когото бяха смятали за най-добрия и най-достойния от всички!
— А знаеш ли, какво вършиш? — строго попита Азра.
— Знам — мрачно отвърна великанът.
— Онзи, който моли за милост, получава живота си, ала не и имуществото си.
— Изплюскайте моите камили и се задавете!
— Той завинаги губи честта си и племето го прогонва.
— И сам ще си отида.
— А ако се мерне в земите на племето си, всеки има право да го убие, без да се страхува от кръвно отмъщение.
— Ако някой посмее, нека ме убие!
— Значи си съгласен при тези условия да получиш милост?
Фалахд замълча. Не му беше лесно да отговори на такъв въпрос.
— Питам те за последен път. Не ми ли отговориш, после всяка твоя молба ще е напразна. Искаш ли милост?
— Да.
— Тогава самият аз ще ти махна ремъците.
Азра развърза възлите и тогава великанът бързо скочи на крака, протегна ръце и се разтърси като някое диво животно, което е било вързано на верига.
— Свободен, свободен! Сега ще разберете, кой съм аз!
— Знаем те вече — отвърна достопочтеният Азра с отвращение в гласа. — Ти остана без чест за вечни времена, а когато някой спомене името ти, ще плюе на земята. И баща ти, и майка ти ще потънат в забрава! А в знак на това, че вече нямаш чест, аз пръв ще ти отдам полагаемото се. Извисете гласовете си, о, мъже, и извикайте заедно с мен: Йа мусихба, йа гхум, йа алахм, йа разалт — о, нещастие, о, скръб, о, болка, о, позор!
— Йа мусихба, йа гхум, йа алахм, йа разалт — о, нещастие, о, скръб, о, болка, о, позор! — завикаха след него всички насъбрали се хора. Те протегнаха ръце с обърнати нагоре длани, за да дадат израз на своята неприязън.
— Ето вземи, каквото ти се полага! Тфу алак — пфуй!
С тези думи той се изплю пред краката на Фалахд.
— Тфу алак — пфуй! — последваха примера му всички. Фалахд стоеше неподвижно с безизразно лице. Беше затворил и здравото си око. Ала когато го отвори, в него горяха зловещи пламъчета.
— Свършихте ли? — подигравателно попита той.
— Да — отвърна Азра. — А сега се прибери в своята шатра! Скоро ще узнаеш, какво още ще реши съветът на старейшините за теб.
— Че какво още има да решава? Нали всичко е решено!
— Ей този храбър Баща на светкавицата ти подари живота. Може би съветът ще е настроен по-милостиво и поне няма да те остави да си тръгнеш като просяк. Чакай присъдата му!
— Решавайте каквото си искате! Но от моя страна едно ви е сигурно — отмъщение, отмъщение и пак отмъщение!
Фалахд му обърна гръб и се отдалечи с гордо вдигната глава, сякаш той бе победителят, а не победеният и опозореният.
Последвах го заедно с Хилал и Халеф, за да се уверя, че действително ще отиде в шатрата си. Видяхме го как влезе в нея и останахме наблизо, за да изчакаме решението на старейшините и същевременно да му попречим да ни скрои някой подъл номер.
Не ни се наложи да чакаме дълго. С бавни и достолепни крачки Азра и старейшините се приближиха до шатрата на Фалахд и спряха пред нея. Следваха ги много други бедуини. Азра извика името на великана, Фалахд излезе от шатрата.
— Заповядайте, влезте! — каза той с подканящ жест, но същевременно и подигравателно ухилен.
— В шатрата на един опозорен няма да влезе никой син на бени салахите — махна с ръка старият Азра. — Ние дойдохме, за да ти известим нашето решение.
— Сигурно от него просто се стича мъдрост, както се стича водата от муцуната на камила, след като се е напила от някоя локва.
— Подиграваш ни се, въпреки че ти мислим доброто. Но затова пък Аллах толкоз повече ще оцени милосърдието, което проявяваме към теб. Ще трябва да напуснеш лагера ни един час преди залез слънце.
— С голямо удоволствие ще си отида и по-рано.
— Всъщност би трябвало да си тръгнеш ей тъй, както си застанал пред нас, защото всичко, каквото притежава един отритнат от племето си бедуин, се пада на неговите роднини.
— И кои са тези роднини?