Хилал нерешително заби поглед пред себе си. След малко вдигна глава и ме погледна право в очите.
— Прав си. Ще бъда откровен и ще ти призная, че обичам Хилуя. Помислих си… исках да…
— Е, какво?
— Помислих си, че тъй както помогна на Тарик, ти би могъл да…
— Никога не го повтаряй, чуваш ли? Тарик спечели Бадия в честен двубой. Или може би искаш бени салахите да започнат да говорят помежду си, че Тарик не е извоювал цветето на своя харем в почтена борба, а е допуснал да му го подари някакъв чуждоземец?
— Рамаллах — опазил Бог! Ще извикам на борба на живот и смърт всеки, който се осмели да твърди подобно нещо! Но помежду си можем да сме откровени и затова помислих, че ако не ти се вижда нескромно, ти можеш да направиш нещо и за Хилуя и мен, за да станем щастлива брачна двойка.
Ето че най-сетне камъчето бе изплюто и Хилал си отдъхна с облекчение. Аз обаче трябваше да положа усилия да не се разсмея. Истина си беше, че Тарик трябваше да благодари на мен за своята бъдеща «прародителка», но в крайна сметка не бях дошъл при бени салахите, за да играя само ролята на посредник за женитби. Вярно, Хилал ми допадаше, но истинският мъж сам си върши работата.
— Как ти хрумна да се обърнеш към мен? Най-простото нещо би било да поискаш от шейха на бени аббасите ръката на дъщеря му.
— Ефенди, слънцето на неговото благоволение не свети над главата ми, защото съм беден. Добре го забелязах.
— Така е. Ще ти призная, че вече се опитах да кажа пред шейха някоя добра дума за теб, защото знаех за увлечението ти към дъщеря му, ала напразно. Но оттогава нещата съществено се промениха. Ти не си вече онзи незначителен бедуин, какъвто беше по-рано въпреки името си, а си брат на богат шейх. Та нали току-що сам чу, че имуществото на Фалахд ще премине в ръцете на Тарик!
— Значи ти мислиш, че имам изгледи да извоювам съгласието на бащата, така ли?
— Да. Днес повече от вчера. Ти употреби истинската дума:
«да извоюваш». Тарик сам извоюва своето цвете и аз предчувствам, че и ти също можеш да постигнеш щастието си единствено чрез борба. Много важно в цялата работа е Тарик да съумее да спечели уважението на хората като шейх.
— Ще успее да го направи. Можеш да бъдеш сигурен. Днес за първи път ще поеме новия си висок пост.
— Какво имаш предвид?
— Вечерта се събира съветът, който трябва да реши, дали бени салахите, а заедно с тях и другите племена на пустинята, ще се държат приятелски или враждебно към хедифа. Ти знаеш, че още вчера той трябваше да се произнесе по този въпрос, но благодарение на усилията на ханумата съветът бе отложен, докато се изясни кой ще стане шейх.
— Било е много умно от страна на ханумата, понеже не се знаеше, какво решение щеше да се вземе вчера.
— Прав си. Днес изгледите за решение в наша полза са далеч по-благоприятни от вчера, когато трябваше да се съобразяваме с влиянието на Фалахд.
— Тогава вземете мерки и направете така, че вашето влияние да натежи решително. На първо място това е най-важното. Другото не е чак толкова спешно. Струва ми се, че шейхът на бени аббасите няма да има нищо против един разговор.
Междувременно стигнахме до руината. Пред портата й ни очакваше Тарик.
— Ефенди, имаш посещение. Двамата чуждоземни суфара искат да разговарят с теб.
— С мен ли? Че каква работа си имам с тях?
— Мушариф — не знам. Заведох ги в жилището ти, като предположих, че няма да имаш нищо против.
Всичко това бе повече от странно! Какво ли искаха турчинът и руснакът от мен? За пръв път ги видях долу край мястото на двубоя и не можех да се сетя за нито една състоятелна причина за тяхното посещение.
Когато влязох в нашата шатра, моите двама гости станаха от килима, където се бяха настанили. Можех да ги разгледам много добре на светлината, която падаше през две тесни прозорчета, подобни на амбразури. По външния си вид турчинът се различаваше твърде малко от представителите на своя народ, с които се бях запознал до този ден. Руснакът пък имаше слабо кокалесто лице с остри черти и умни очи с пронизващ поглед. Веднага създаваше впечатлението, че е човек, който знае какво иска. Последвалият разговор бе воден главно от него, докато турчинът само от време на време подхвърляше по някоя дума.
— Салям алейкум! — поздравиха ме двамата веднага, щом ме видяха.
— Салям! — отвърнах кратко. — На какво дължа честта да ме посетите?
— Позволи ни най-напред да се представим! Ей този мой приятел е Садък Ефенди, а аз се казвам Аксаков.
— Кара Бен Немзи — представих се и аз. Руснакът ме изгледа изпитателно.