— Чухме, че си немец. Не можем ли да узнаем истинското ти име?
— Мисля, че същинското ми име няма нищо общо с работата, която ви води при мен — недружелюбно отвърнах аз. — Или може би сте дошли единствено, за да ме попитате как се казвам?
Руснакът не се смути от резкия ми тон.
— Както искаш, но след като ти назовахме имената си, сметнахме, че ще можем да узнаем и твоето име.
— Ти вече го чу. Тук нямам друго име. Но няма ли да седнете, щом сте дошли да изложите пред мен някакъв ваш проблем?
Те се възползваха от поканата ми и седнаха на килима по турски. И аз се настаних срещу тях по същия начин.
— Ако мислиш, че сме дошли при теб с молба, много се лъжеш. Ще ти представим едно искане. Не е ли така, Садък Ефенди?
— На’ам, якаса — да, така е.
Изгледах ги слисано.
— Искане ли? Вие на мен? Мога ли да попитам, какво е то?
— Ефенди, говориш ли френски? — отвърна той на въпроса ми с въпрос.
— Да, защо?
Руснакът хвърли на своя спътник победоносен поглед, който горе-долу можеше да означава следното: «не ти ли казах?», а после ми отговори:
— Не говоря добре арабски, както ще разбереш по начина ми на изразяване. Немски език също не владея. Ще оценя твоята любезна отзивчивост, ако пожелаеш да си служиш с френски. И моят приятел знае този език.
— С удоволствие ще ви направя тази услуга — казах аз вече на френски. — Но ще ми обясните ли най-накрая, как сте стигнали до странното решение да отправите към мен някакво искане, тоест да ми заповядате нещо?
— Господине, с какво право се намесвате в неща, които не ви засягат? — попита той, избягвайки да отговори на въпроса ми.
— Какви неща имате предвид? — попитах го, обзет от известно любопитство да видя на какъв разпит предстоеше да ме подложат.
— Имам предвид вътрешните работи на бени салахите.
— А на какво се основава вашето твърдение?
— Ами нали се явихте на двубой с Фалахд и го победихте!
— Това бе мое законно право. Поканата бе отправена публично към всички мъже, които се намираха в дуара, а на мен не ми е известно някой да ми е забранявал да приема това предизвикателство.
— Хайде да не спорим голословно! Сигурно и самият вие сте убеден като нас двамата, че Фалахд щеше да излезе победител, ако не се бяхте изправили срещу него.
— Признавам, че е така.
— Е bien [45]! Точно там е работата. А какво ви накара да изявите желание да участвате в двубоя и да рискувате живота си?
— Приятелството ми с двамата Синове на светкавицата, както и съчувствието, което изпитвам към тяхното племе.
— Приятелство ли? Ами! Знам, че познавате Тарик едва от един ден, а Хилал не от кой знае колко по-дълго време. Ето защо това приятелство не може да е чак толкова голямо.
Станах от мястото си.
— Мосю, спокойно изтърпях редица ваши въпроси към мен, чиято основателност изобщо не признавам, но щом се съмнявате в истинността на думите ми, тогава смятам разговора ни за приключен. Не позволявам да ме обиждат!
Руснакът побърза да ме хване за ръкава на моя хаик и ме дръпна отново да седна на земята. След привидно колебание отстъпих, защото все пак вече твърде ми се искаше да разбера, каква е целта на този странен разговор.
— Пардон, мосю, не исках да ви обидя като се усъмних в искреността на приятелските ви отношения с Тарик и Хилал. Ние, дипломатите, имаме изобщо по-особено наше си мнение за понятията искреност и истинност. Нали?
Той каза: «ние, дипломатите». Дали в крайна сметка не причисляваше и мен към това съсловие? Искаше ми се час по-скоро да се уверя дали е така.
— Съжалявам, че не споделям тези ваши възгледи, понеже не се числя към дипломатите.
Руснакът се усмихна с чувство на превъзходство.
— Вие до такава степен сте се намесили в тукашните работи, че ни е невъзможно да повярваме в някаква си безкористност от Ваша страна. Много добре ни е известно, че в Египет Германия няма да защитава кой знае колко големи интереси. Англия е на наша страна и следователно единствено Франция може да ни нападне в гръб по един толкова неприятен начин.
— Значи ме смятате за емисар, изпратен от французите, така ли?
— Смятаме Ви за немец, който е на френска служба, да, точно така!
Малко остана да избухна в смях. Аз — френски пратеник!
— Лъжете се! Страшно се лъжете! Аз съм немец с цялата си душа и сърце и никога няма да се унижа да стана «маша» на френските служби.
Усмихнат Аксаков хвърли поглед към своя спътник, сякаш искаше да каже: «Няма да се оставим да ни пратят за зелен хайвер». После се обърна към мен:
— Добре, добре! Не можете да ни убедите в правотата на думите си, ала ние сме дошли да Ви кажем, че непременно трябва да се оттеглите.