— Спокойно оставете тази грижа на падишаха и на царя!
— Няма да се намесвам и в техните работи, но не можете да ми забраните да мисля, не можете да го забраните и на другите хора. Тук трябва да ви кажа, че изгледите ви за успех при бени салахите са твърде нищожни. Руснакът стана и турчинът го последва.
— Виждам, че мисията ни тук приключи — каза Аксаков. — Значи имам думата Ви, че тази вечер няма да говорите на съвета и изобщо няма да се появите там, нали?
— Да, имате я. Както вече казах, бени салахите са достатъчно разумни, за да вземат правилното решение.
— Въпреки всичко ние не губим надежда да Ви спечелим за нашата кауза. А що се отнася до Вас самия, трябва да Ви заявя, че за мен си оставате загадка. В началото бях готов да се закълна с всички възможни клетви, че сте изпратен от някое правителство, за да ни нападнете в гръб. Ала нашият разговор разклати това мое убеждение. Вие като нищо можехте да приемете ония петдесет хиляди франка срещу обещанието да не отивате на съвета. Беше необходимо само да ни кажете, че изобщо няма да се явите там. Излязохте почтен човек и това ни кара да Ви уважаваме. Съжалявам, че различията в нашите възгледи ни пречат да станем приятели. Може би някой път ще се намери някакъв повод, който ще ни изправи един срещу друг по по-приятен начин. Au revoir — довиждане!
Двамата се поклониха и аз отново останах сам. Известно време не знаех, дали да се ядосвам или да се смея на целия разговор.
Наистина последните думи на руснака бяха едно признание за мен, но нали самият той беше казал, че за понятията като искреност и истинност дипломатите си имали собствени схващания. Следователно не беше нужно да вземам за чиста монета последните изречения на руснака, казани със сърдечен тон. Гласно той ме наричаше почтен човек, ала може би тайно в себе си ме смяташе за някой глупав немски загубеняк, на когото дори не му стига акъла да прибере в джоба си предлаганите му пари.
После двамата си отидоха очебийно бързо. Естествено! След като им обещах да не се явявам пред джама, аз се бях превърнал за тях във второстепенна фигура и нямаше защо повече да се страхуват от мен! Защо тогава да си хабят думите с човек, станал им вече безразличен?
Писано ми било обаче съвсем скоро пак да се видя с тях. Малко по-късно се появи Халеф и ние легнахме на килима, отдавайки се на онова приятно състояние, наричано «кеф», и се надигнахме едва когато слънцето надвисна високо над западния хоризонт. Излязохме на открито и се натъкнахме на Тарик, който изглежда ни очакваше.
— Ефенди, току-що Фалахд си тръгна! — подвикна той. — Ей там можеш да го видиш.
Действително на около половин английска миля от лагера в северна посока се отдалечаваше малък керван, състоящ се от двама ездачи на камили, както и от три товарни камили, чиито опашки бяха вързани за оглавника на следващото животно.
— Кои е вторият ездач? — попитах аз.
— Неговият доскорошен роб. Той заяви, че е съгласен да последва своя досегашен господар в неговото изгнание, и ние не му попречихме да го стори.
— Яздят право на север. Накъде ли е тръгнал?
— Не знам. Нека върви, където си иска!
— Но на мен не би ми било безразлично, накъде ще се отправи този човек, който се е заклел да си отмъсти на племето. Сега ти си шейх и си отговорен за сигурността на хората си.
— Значи си на мнение, че трябва да изпратя някого подир него, за да разбере накъде ще се отправи?
— Да, така мисля.
— Прав си. Ще последвам съвета ти и ще изпратя по следите му един доверен човек. Най-добре ще е да отида самият аз, обаче нали тази вечер ще се събира съветът и затова не мога да отсъствам.
— Имаш ли някакви съмнения за изхода от днешното съвещание?
— Не, нямам, тъй като вече няма защо да се боим от Фалахд. Впрочем, преди малко при теб бяха двамата чуждестранни пратеници, ефенди. Мога ли да узная, какво искаха от теб?
— Нямам причина да го крия. Но се лъжеш, ако мислиш, че искаха нещо от мен. Напротив, пожелаха да ми подарят петдесет хиляди франка, което пресметнато в египетски пари прави приблизително двеста хиляди пиастри.
— Уаллах! Биллах! Тиллах! Но защо, ефенди?
— О, от мен искаха само една малка услуга. Не биваше да говоря срещу тях на днешния съвет.
— И ти? Ти какво направи? Прие ли този куп пари? — попита той нетърпеливо.
— Не.
— Хамдулиллах — хвала на Аллаха! Значи ще вземеш участие, нали?
— Лъжеш се. Казах на руския пратеник, че не мога да приема парите, понеже изобщо нямам намерение да се явявам пред съвета.
— Рамаллах! — опазил Бог! Все пак няма да се отнесеш тъй лошо с нас, ти, най-добрият приятел на племето ни!