Тъмните й очи бяха като кадифе и на мен ми се стори, сякаш за един кратък миг нейният поглед се спря върху мен с няма настоятелна молба. Но навярно се заблуждавах, защото какво ли можеше да иска девойката от мен, чужденеца, и то нещо, което нейните съплеменници да не са в състояние да й набавят или да й изпълнят?
Дебелите и дълги плитки на гарвановочерната й коса стигаха почти до земята, а в тях бяха сплетени като украшение корали и съвсем гладко шлифовани зъби от лъв. Това показваше, че мъжете от нейното семейство бяха храбри и безстрашни воини и ловци, и че много обичаха своята дъщеря или сестра, понеже иначе едва ли биха й подарили символите на победата, придобити в опасни схватки с лъвовете за една толкова малко войнствена цел.
Когато отминахме шатрата, Крюгер Бей ме сръга в ребрата с дръжката на камшика си и попита:
— Вий видяхте я?
— Кого?
— Ами туй момиче. Как харесва ви?
— Много е хубава.
— Нали? Туй е тя, задето съм говорил ви преди.
— Поздравявам ви!
— О, моля! Таз’ работа е по-иначе, отколкото си мисли. Всъщност хич нямам право я купува, и тогаз ще съм принуден да я женя за мен.
— За да увеличите харема си, нали?
— Не и нивга.
— Тогава все още не разбирам, защо ще я купувате, или даже ще се жените за нея.
— Ще възнамеря да ви обясня. Ще я женя за мен не заради мен, а за бей на Тунис, Мохамад ас Садок. Щото тя не чернокожа, тя не бива се продава, а кой иска има нея, трябва ожени. Затуй женя за нея, а после веднага изготви документ за развод.
— А-а, тъй значи! И кога ще е сватбата?
— Още таз’ вечер или следващ ден в ранни зори. Пратеник вече тръгнал за доведе молла, мохамедански свещеник, как Вий може би склонен да знайте. Щом тоз’ молла още днес дойде, тогаз веднага ще венчавка, а после пак той начаса разведе от нея. След туй тя мой собственост, ала не жена, и аз тогаз с почит подари на бей.
Не можахме да продължим този странен разговор, понеже стигнахме до една голяма шатра, където ни очакваше шейхът. Тя бе украсена далеч по-богато от другите шатри. Няколко копия бяха забити в земята пред входа и на тях бяха окачени лъкове, колчани със стрели и щитове като знак, че там бе жилището на повелителя на новия лагер. В същия момент шейхът пристъпи до моя кон, хвана юздите му и каза:
— Слез, ефенди, и заповядай в моята бедна шатра! Тя е твоя собственост, твоя и на слугата ти.
Скочих от седлото.
Тогава килимът, който закриваше входа на шатрата, бе отметнат настрани. Една наполовина забулена жена излезе навън. Върху кръгъл поднос тя носеше сол, една фурма, парче хляб, месен без мая, както и малък съд с вода.
— Пий с мен!
С тези думи шейхът отпи глътка вода, а аз изпих останалото. После получих половината фурма и половинката от хляба, който бе топнат в солта. Шейхът изяде другата половина от фурмата и хляба.
Така станах гост на арабина, който от този момент нататък според обичаите на страната беше длъжен да направи за мен всичко, което бе по силите му. Естествено Халеф също се включваше в това гостоприемство.
С полковника се разделихме, понеже той живееше отделно в собствената си шатра.
Влязохме в шатрата на шейха. Тя имаше едно-единствено помещение. Обикновено не е така, а има и още едно отделно помещение за обитателите от женски пол. Ала шейхът беше достатъчно богат, за да си позволи друга шатра за своя харем.
Върху пода бяха разстлани килими и рогозки, а наоколо се виждаха нахвърляни възглавници. Насядахме, а споменатата жена започна да ни обслужва.
Отначало имаше само толкова храна, колкото да задоволим глада си. По-късно щяха да заколят една овца и да я изпекат на шиш. Едва след като печеното станеше готово, щеше да се започне същинското ядене.
Скоро нашият домакин стана и ни помоли да му разрешим да излезе, защото трябвало да даде своите разпореждания за вечерята. Останахме сами. Откакто Крюгер Бей ме беше познал, Халеф не беше успял да вземе думата. Но сега той се зае здравата да наваксва пропуснатото и се впусна в какви ли не многословни изрази на своето учудване и задоволство, че всичко се бе наредило толкова добре, и че са ни посрещнали и приели тъй радушно! После той взе да ме разпитва за Крюгер Бей и аз трябваше да му разкажа за нашата среща навремето.