Берген — синът на Алтън Кан
Алтайска приказка
Това се случило много отдавна. По онова време сред широката степ се издигал златен дворец — до три небеса нагоре се вишел, до три земи надолу слизал. В тоя дворец живеел Алтън Кан, внук на юнак и сам той голям юнак.
Алтън Кан се оженил за хубавата Алтън Кок. Прекарал някое време с нея, а сетне и рекъл:
— Ще ида, невяста, на лов.
Юнакът яхнал бял-червен кон, девет боя висок, и препуснал през златната тайга. Обходил полите на снежните планини, бреговете на синьото море. Зверове и птици прострелвал.
А в това време Алтън Кок родила син. Нарекли го Берген, което на алтайски език значи Юнак.
Върнал се стопанинът. — Гледа: по двора припка момченце — за три месеца пораснало колкото тригодишно дете. Зарадвал се той. Подарил му калпак от черна лисица и златен лък.
А недалеч в степта живеел друг юнак, наречен Кара Мок.
Веднъж Кара Мок минал край златния дворец и се подиграл на Алтън Кан:
— Живее си тук Алтън Кан и си мисли, че той е юнак над юнаците. Пък аз с една ръка да го стисна, от него няма нищо да остане. Та има ли в тая тайга юнак с мене да се мери?
Щом зачул тия думи, Алтън Кан скочил и се провикнал:
— Ей ти, плашило! Ела ми насреща — тогава ще видим кой е по-силен!
Кара Мок отвърнал:
— Чакам те! — и яхнал тъмносивия си кон, висок девет боя. Алтън Кан яхнал лък своя бял-червен кон.
Спуснали се двамата юнаци един срещу друг. Затреперила земята, синьото море се надигнало, белите планини се снишили. Девет години се били юнаците — никой не победил.
През това време Берген възмъжал. На деветата година надзърнал през прозореца и рекъл на майка си:
— Умора налегна баща ми. Ще ида да му помогна.
Излезнал в степта, разорана от конски копита. Отишъл при Кара Мок, пипнал го за врата и го запокитил заедно с коня му.
Поднал в праха Кара Мок и не можал от ярост дъх да си поеме:
— Ще се срещнем с тебе, млади юначе! — викнал той, метнал се на коня и изчезнал в тайгата.
А Берген се върнал в златните покои и разкършил богатирски плещи:
— Голяма сила в мене се е събрала! Какво да я правя?
Още недоизрекъл, сред степта се вдигнала бяла мъгла. Когато се разнесла, пред Берген застанал непознат юнак и заговорил:
— Пази си силата, Берген, не я прахосвай. Тебе ти е писано да водиш три страшни битки, да спасиш хората от неволя. Тогава твоята голяма сила ще ти дотрябва.
Бялата мъгла сред степта отново се появила, а като се разсеяла — от юнака нямало ни помен.
Синът отишъл при родителите си и ги помолил:
— Тате, мамо! Искам да поскитам по широкия свят. Пуснете ме! След време пак ще се върна при вас.
Жалба паднала на сърцето на старите.
— Ти си млад и неразумен. Сянката лежи под дървото си! — раздумвали го те.
Накрай склонили, пуснали го да върви по света.
Сбогувал се Берген и потеглил на път. Яхал ден и нощ. Под него кон дванадесет боя висок, ботушите му със сърма и бисер обшити, на главата — калпак от черна лисица, а през рамо — златен лък, що Алтън Кан му бе подарил.
Дълго пътувал младият юнак. Преминал земите на седемдесет хана, изкачвал непристъпни върхове, слизал в глухи долини. Най-сетне дошъл в златната степ. Тук тревата не вехнела, на дърветата шумата не ока ала, на единия край се люшкало море като бяло мляко, насред степта се издигала златна планина.
„Тук е добре да отседна!“ — помислил си Берген.
В този миг през облаците се спуснал на три златни вериги златен дворец. Като птица кацнал в скута на златната планина и разтворил портите си.
Юнакът скочил от коня, пуснал го да пасе и влезнал в двореца. Там намерил богата трапеза с всякакви гозби, а наоколо няма жива душа.
Берген си свалил калпака, окачил лъка на златен пирон. Похапнал, попийнал, а сетне полегнал на златна постеля.
Спал седем дни.
А в това време по златната степ като вихър се носел Кара Мок на тъмносив кон; той предвождал войските на седемдесет и седем хана.
Събудил се младият Берген и се ослушал: сякаш сърдит рояк пчели бръмчат пред двореца. Надзърнал през прозореца — цялата степ била покрита с вража войска.
Откачил Берген златния лък, нахлупил калпака си от черна лисица, застанал на прага и подсвирнал. Тозчас долетял верният му кон, започнал гневно да рие земята с копитата, да цвили високо. Яхнал юнакът коня си и излезнал в степта.
Щом го зърнали, враговете закрещели. Техните остри стрели полетели към Берген.
„Ето я първата битка!“ — помислил си юнакът и се провикнал към Кара Мок:
— Не аз съм дирил войната, Кара Мок! Ти ще отговаряш за пролятата кръв. А да се браня е мое право!
Опънал той златния си лък. Звъннала първата стрела. След нея — втора, трета… Враговете почнали да падат един до друг като покосена трева. Когато Берген сразил цялата войска, се провикнал: