— Хей, Кара Мок! Ако си дошъл да се биеш с мене, излез гърди срещу гърди! Не ми тикай в ръцете тази мърша!
Вкопчили се двамата юнаци.
Залюляла се тайгата, старите лиственици се разцепили на две, белите планински върхове рухнали в морето.
… Били се дванадесет години. Накрай силата на Кара Мок се свършила — не можел вече меча си да вдигне. Берген грабнал смъртния си враг, вдигнал го над главата си и го запокитил през шест планини и през девет реки. После изтрил потта от лицето си и препуснал през златната степ. Насреща му се задали върволици от хора: вървят, привели глави към земята, ръцете им вързани отзад, дрехите им изпокъсани. Зад тях подтичва добитък. Непознат юнак ги гони с камшик — не им дава да спрат да си починат. За стремената на коня му завързани две дечица: отдясно — момченце, отляво — момиченце.
Берген заковал коня си:
— Ей ти! — провикнал се той. — Защо мъчиш хората и добитъка?
Онзи отвърнал:
— Това е плячка, която отнех от моя враг. Сега ги откарвам в стана си.
Вдигнал се на стремената Берген, разпънал юнашки плещи, смръщил врани вежди и се хванал за меча:
— Ако смееш, излез ми насреща!
Втурнали се един срещу друг двамата юнаци. Кипнала страшна битка.
Берген успял да повали своя враг на земята. Отрязал му главата и я запратил през девет снежни планини.
Освободил децата от стремената и развързал ръцете на клетите роби:
— Върнете се в родния си край — рекъл им. — Ако по пътя някой понечи зло да ви стори, кажете, че Берген, синът на юнака Алтън Кан ви е освободил.
Освободените се поклонили и подкарали добитъка на зад.
А Берген продължил пътя си.
„Завърши втората битка. С кого ли ще водя третата?“ — помислил си отново той.
Препускал, препускал — много земи преминал. Достигнал до страна оградена с железен стобор. Зад стобора се издигала желязна гора. Наканил се да влезе в гората, ала пред него се изпречил юнак. От горе до долу обкован в железа, седи на огненочервен кон и държи тежък меч в ръка.
Провикнал се железният юнак:
— Плати данък за пътя! Оттук даром не се минава!
— Берген никому данък не е плащал — отговорил синът на Алтън Кан. — Пусни ме, юначе, миром да мина.
— Никому досега не съм опростил данъка. Който с добром не иска, главата му на железния стобор набучвам. И за твоята има място тук.
Озърнал се Берген — наистина целият стобор бил накичен с юнашки глави; само един кол в средата стърчал празен.
— Твоята глава на оня кол ще побия! — викнал синът на славния юнак Алтън Кан и като буря налетял връз железния юнак.
Били се единайсет години.
На дванайсетата година железният юнак паднал по гърба си. И вече не станал. Набучил Берген главата му на кола — да я гледат мирните пътници и да знаят, че пътят е вече свободен.
„И третата битка завърши! — помислил си Берген. — Време е вече да се върна у дома.“
Яхнал пак коня си и свърнал назад. На горния праг го причакали старият Алтьн Кан и старата Алтън Кок. Те и невяста-красавица за сина си намерили, девойката Суу Чу.
Свикал народа си Алтън Кан на гощавка-венчавка. Цяла година сватбарите не станали от трапезата и пак не могли всичко да изядат и да изпият.