— А сега да отговорим на някои от вашите въпроси. — Заедно със сестра си тръгнаха към един от офисите в дъното на помещението. Натан и двамата му приятели ги последваха.
— За какво, по дяволите, кандидатствахме? — попита Мани, като хвърли поглед през рамо към оживеното помещение.
— За нещо удивително — отвърна Кели и разтвори вратата. — Влезте и ще ви го покажа.
Натан погледна още веднъж снимките на агент Кларк и ги подаде на останалите.
— Значи казвате, че на този човек му поникнала ръка?
— Така излиза — потвърди Франк. — Направена бе съпоставка на отпечатъците на пръстите. Тялото му днес е било изпратено от моргата в Манаус в САЩ. Тленните му останки утре ще бъдат изучени в частна лаборатория, спонсорирана от МЕДЕА.
— Защо това название ми звучи познато? — попита Мани. Отговори му Кели, която дотогава изучаваше няколко топографски карти, окачени на стената.
— МЕДЕА бе включена в опазването на тропическите гори още от основаването й през 1992 година.
— Какво представлява МЕДЕА? — попита Натан, след като остави фотографиите на масата.
— През 1989 година комисия на Конгреса на САЩ започна да проучва въпроса дали секретната спътникова информация на ЦРУ не може да се използва за следенето и изучаването на глобалните промени в околната среда. В резултат на това през 1992 година бе основана МЕДЕА. ЦРУ събра над шейсетина учени, работещи в различни области, и създаде от тях организация, занимаваща се с анализа на секретна информация, свързана със състоянието на околната среда.
— Разбирам — кимна Натан.
— Майка ни е един от основателите на МЕДЕА — обади се Франк. — Тя е медик, специализирал се в опасните отпадъци. Бе назначена в тази организация от баща ми, когато той бе заместник-директор на ЦРУ. Тя ще ръководи аутопсията на тялото на агент Кларк.
Мани се намръщи.
— Баща ви е заместник-директор на ЦРУ?
— Беше — отвърна мрачно Франк. Кели отмести поглед от картите.
— Днес е началник на център по екология на ЦРУ. Служба, създадена през 1997 година от Ал Гор по искане на МЕДЕА. Франк също работи в тази служба.
— А вие също ли сте от ЦРУ? — попита Натан.
Кели се престори, че не го е чула. Отговори му Франк.
— Тя е най-младият служител на МЕДЕА — отвърна с гордост брат и. — Това назначение й прави чест. Именно поради това бяхме определени за ръководители на тази операция. Аз представлявам ЦРУ, а тя — МЕДЕА.
— Най-хубаво си е всичко да си остава в семейството — каза развеселено Коуве.
— Колкото по-малко хора знаят за тази мисия, толкова по-добре — съгласи се Франк.
— В такъв случай къде се вписва ролята на „Телукс“ в цялата тази история? — запита Натан. Отговори му Коуве, изпреварвайки двете деца на семейство О’Брайън.
— Нима не ти е ясно? Експедицията на баща ти бе финансирана от „Екотек“ и „Телукс“, които сега са едно и също. „Телукс“ е законен собственик на цялата информация, събрана от експедицията. Ако се окаже, че тя е открила средство за възстановяване на тъкани, „Телукс“ ще е мажоритарният собственик на правата върху него.
Натан се обърна към Кели. Тя бе забила поглед в земята. Франк просто кимна.
— Той е прав. Дори и в „Телукс“ обаче само шепа хора са в течение на истинската цел на настоящата мисия.
Натан поклати глава неодобрително.
— Много хубаво, не ще и дума — въздъхна Коуве и сложи съчувствено ръка върху рамото му.
— Добре, ако оставим настрана всичко това, каква ще е първата ни стъпка? — обади се Мани.
— Сега ще ви покажа — отвърна Кели и се обърна отново към картите на стената. Посочи централната. — Сигурна съм, че доктор Ранд е запознат с тази карта.
Той я погледна. Наистина я познаваше като дланта си.
— Да, това е пътят, извървян от баща ми преди четири години.
— Точно така — потвърди тя и плъзна пръст върху виещата се линия. Тя започваше от Манаус, извиваше на юг, достигаше река Мадейра до град Порто Вельо, след което завиваше на север и навлизаше в сърцето на амазонския басейн. Оттам се насочваше към слабо изследван район между северните и южните притоци на Амазонка. Пръстът на Кели се спря върху малко кръстче в края на линията. — Точно на това място се прекъсва всякакъв радиоконтакт с експедицията. Оттук започват и всички спасителни експедиции. Както спонсорираните от бразилското правителство, така и финансираните от частни лица. Какво можете да ни кажете за тези търсения? — обърна се Кели към Натан.
Той заобиколи масата и се втренчи в картата. Усети как цялото му същество започна да се изпълва с добре познатото му чувство за отчаяние.
— Това се случи през декември, в разгара на дъждовния сезон — прошепна тъжно. — Районът бе засегнат от две големи бури и заради това никой първоначално не се разтревожи. Когато обаче радиовръзката по график с експедицията закъсня близо седмица, вдигна се тревога. В началото никой не бе особено притеснен — нали експедицията бе съставена от хора, прекарали целия си живот в джунглата? Нима можеше да им се случи нещо? После обаче спасителните отряди видяха, че всякакви следи от експедицията са изчезнали, че всичките са били изличени от дъждовете и наводненията. Ей това място — Натан посочи с пръст черното кръстче — се оказа под водата, когато пристигнаха първите спасители. — После се обърна към събеседниците си: — Измина седмица, след това, още една. Пълно мълчание. Докато един ден не се чу последно отчаяно обаждане: „Изпратете помощ… не можем да издържим… Боже мой, те ни обграждат отвсякъде“.