Майка й прегърна Джесика.
— Според мен време е да оставим майка ти да си легне. И тя трябва да става рано, също като теб.
Джесика се нацупи.
— Обичам те, Джеси — каза Кели, като се доближи до екрана.
— Довиждане, мамо. Майката на Кели се усмихна.
— Бъди внимателна, мила. Жалко, че не съм с теб.
— Имаш си доста работа и без мен. Онова нещо… пакетът… пристигна ли без проблеми?
Лицето на майка й придоби сериозно изражение.
— Премина през митницата в Маями около шест часа, пристигна тук, във Вирджиния, около десет и веднага бе изпратено в института „Инстар“. Баща ти всъщност е все още при него, за да осигури всичко необходимо за утрешния оглед.
Кели кимна с разбиране. Бе доволна, че тялото на Кларк бе пристигнало в САЩ без проблеми.
— Трябва да отведа Джеси в стаята й. Утре по време ца вечерния сеанс ще ти дам повече информация. Бъди внимателна.
— Не се тревожи. Имам десет армейски рейнджъри за телохранители. Тук съм в по-голяма безопасност, отколкото в центъра на Вашингтон.
— При все това пазете се един друг.
Кели погледна Франк, който разговаряше с Ричърд Дзейн.
— Ще се пазим.
— Обичам те — каза майка й и й изпрати въздушна целувка.
— И аз те обичам, мамо. След това екранът потъмня.
Кели затвори капака на лаптопа и безсилно се отпусна в стола до нея. Чувстваше се изтощена. Погледна другите. Нейните вещи вече бяха опаковани и натоварени на хеликоптера. В момента нямаше други задачи, така че мислите й се върнаха към червената татуировка със синята длан. Към символа на бан-али, призрачното племе на Амазония.
Две неща я смущаваха. Съществуваше ли подобно племе, притежаващо митични способности? Ако съществуваше, десет рейнджъри щяха ли да бъдат достатъчни?
3.
Докторът и вещицата
6 август, 23:45 ч
Кайена, Френска Гвиана
Луи Фавр имаше репутацията на мръсник и пияница, Никой обаче не му го казваше в лицето. Клетникът, имал неблагоразумието да направи това, сега лежеше в уличката зад хотел „Сена“, голяма олющена постройка в колониален стил, кацнала върху хълм в главния град на Френска Гвиана.
Броени мигове преди това в мрачния бар на хотела глупакът бе обидил един от редовните посетители, човек над осемдесет години, успял да оцелее след пребиваване в страшния затвор на Дяволския остров. Луи никога не бе разговарял със странника, но бе научил неговата история от бармана. Както мнозина от затворниците, изпратени тук от Франция, бе получил двойна присъда. За всяка година, прекарана на ужасния остров, разположен на петнайсетина километра от брега, получаваше по още година престой във Френска Гвиана. По този начин се целеше да се осигури френско присъствие в колонията. Както френското правителство очакваше, повечето клетници там си и оставаха. Та на какъв живот можеха да се надяват във Франция след едно тъй дълго отсъствие?
Луи често бе наблюдавал този мъж. Възприемаше го като сродна душа, като друг изгнаник. Наблюдаваше го как отпива от своя бърбън. Опитваше се да разчете чертите на възрастното му и отчаяно лице. Луи обичаше тези мигове.
След като полупияният англичанин се препъна и се блъсна в лакътя на стареца и разля чашата му, а после просто понечи да си тръгне, без дори да се извини, Луи Фавр стана от мястото си и се изправи пред него.
— Разкарай се, шибан французино — изломоти младият англичанин. Луи обаче не се отмести.
— Или ще купите едно питие на моя уважаем приятел, господине, или ще трябва да си поговорим навън.
— Казах ти да се разкараш, пияна гадино.
Луи въздъхна и после с внезапен юмручен удар му разкървави устата и носа. След това го хвана за реверите на костюма. Останалите клиенти забиха поглед в чашите си. Измъкна през задната врата невъзпитания млад човек, все още замаян от удара и от много пиене.
Зае се да го убеждава да се извини, макар да не можеше да направи това с разкървавената си уста. Когато Луи приключи с ударите и ритниците, човекът лежеше в локва от пикоч и кръв в калната уличка. Ритна го за последно и с удовлетворение чу пукота на чупещи се ребра. След това сложи на главата си бялата панамена шапка, която бе оставил върху кофа за боклук, и оправи белия си костюм. Погледна кожените си обувки с цвета на слонова кост. Намръщи се, измъкна носна кърпичка от джоба си и изтри окървавените им краища. Замисли се дали да не ритне още веднъж англичанина, но се взря в почистените си обувки и се отказа.
Като намести шапката си, той се върна в задимения бар и се обърна към бармана. Посочи стария господин.
— Моля ви, подновете напитката на приятеля ми. Барманът, испанец, кимна с разбиране и присегна към бутилка бърбън.