Тогава старата жена с тайнствен вид, който накара всички да се примъкнат по-близо до огъня, съобщи, че си е приготвила дрехи за ковчега отпреди няколко години — тънък ленен саван, шапчица, украсена с муселинена дантела и всичко останало, много по-фино от дрехите, носила от деня на сватбата насам. Но тази вечер, кой знае защо, тя си спомнила за едно старо поверие. В младежките й години често се разправяло, че ако нещо в облеклото на мъртвеца не е наред, дори наборът да е смачкан или шапчицата — изкривена, в гроба под буците пръст мъртвецът ще се опита да протегне скованите си ръце, за да го оправи. Самата мисъл за подобно нещо я плашела.
— Не говори така, бабо! — каза момичето и потръпна.
— Ето какво — продължи старата жена със странна настойчивост, макар че се усмихваше на собствените си щуротии. — Искам някой от вас, мои деца — когато облечете и поставите майка си в ковчега — искам някой от вас да сложи огледало пред лицето ми. Кой знае, аз може и да се погледна да видя дали всичко е наред.
— Всички ние, стари и млади, мислим за своите гробове и паметници — промълви непознатият младеж. — Чудя се как ли се чувствуват моряците, когато корабът потъва и те, неизвестни и безславни, трябва да бъдат погребани заедно в океана — една огромна и безименна гробница.
За миг ужасната заръка на старата жена така погълна съзнанието на всички, че чак когато звукът навън, в нощта, нарастващ като тътена на ураган, стана силен, кънтящ и страхотен, обречената шепа хора го усети. Цялата къща и всичко вътре се залюля. Земните пластове се разтресоха, сякаш този страшен звук бе последният тръбен зов. Млади и стари размениха ужасени погледи и се вкамениха за миг, бледи, уплашени, безмълвни, загубили способността да се движат. После един и същи вик се изтръгна едновременно от устата им:
— Срутване! Срутване!
Неописуемият ужас на катастрофата може само да бъде загатнат с най-прости думи, но не и обрисуван. Жертвите се втурнаха навън от къщурката, за да потърсят спасение там, където според тях бе по-сигурно — в опасенията си от подобно бедствие те бяха издигнали някаква преграда. Уви! Те напуснаха сигурното си убежище и без да знаят, затичаха към самата разрушителна стихия. Надолу се свлече целият склон на планината като водопад от камъни. Точно преди да стигне къщата, огромният поток се раздели на две — там не се счупи дори и прозорец, но местността наоколо бе затрупана, шосето — задръстено и всичко, изпречило се по страхотния път — унищожено. Много преди тътенът от огромното срутване да заглъхне сред планината, смъртната агония бе преминала и те почиваха в мир. Телата им не бяха намерени.
Следващата сутрин от комина на къщурката се видя тънка струйка дим, отправен към планината. Вътре огънят продължаваше да мъждука в огнището, а столовете стояха в кръг наоколо, като че обитателите само бяха излезли да видят разрушенията от срутването и веднага щяха да се върнат, за да благодарят на бога, че са се спасили като по чудо. От всеки един бе останала по някоя вещ, която бе облята със сълзи от познатите на семейството и така те бяха оплакани поотделно. Кой не е чувал името им? Историята се разказва надлъж и шир и завинаги ще остане легендата на тези планини. Съдбата им е възпята от поети.
Съществуваха обстоятелства, които караха някои да предполагат, че през тази ужасна нощ в къщичката е имало гост, също сполетян от участта на стопаните. Други пък твърдяха, че нямало достатъчно доказателства за подобно предположение. Горко на възвишения младеж, копнял за земно безсмъртие. Името и личността му бяха напълно неизвестни, произходът му, начинът му на живот, намеренията му оставаха неразрешима загадка, дори смъртта и съществуванието му се поставяха под съмнение. В предсмъртния миг чия агония е била най-страшна?