Преминаването на Ламанша щеше да е изпълнено с опасности, но тя щеше да ги преодолее. Дали Грей щеше да бъде в двора със своята любима Констанс? Едната й половина се надяваше, че ще е там. Друга половина се молеше да е на хиляди мили разстояние.
2
„Амераан… Амераан… Амеран Мишоол…“ — Амеран се усмихна насън и придърпа износената си пелерина над раменете. Имаше случаи, когато сънищата й за Грей бяха така живи, така реални… — понякога й се струваше, че наистина го чува да я зове с копнеж… През деня присъствието му не се чувстваше така силно, но в момента, в който затваряше очи, той се връщаше при нея, където му беше мястото. В тези преливащи от сънища часове преди зазоряване той я галеше, целуваше, любеше я, изпълваше я с радост от живота…
„Амеран… Амеран Мишол… Тук ли си?“
Стените на пещерите отблъскваха името й, повтаряха го многократно.
Амеран трепна и се събуди. Този глас не идваше от сънищата й — това бе истински, реален глас. Както бе реална и смътната светлина, която се придвижваше към нея.
Mon Dieu! Някой идваше за нея — но кой ли измежду селяните се бе осмелил да пристъпи в непрогледната тъмнина на тази пещера? Който и да беше, той знаеше много добре къде точно да търси! Стъпките и светлината се приближаваха все повече и повече.
Амеран се сви още по-навътре в пролома, в който се бе скрила. Беше напълно безпомощна — хваната в капан като животно. Нямаше как да избяга. Ясно беше, че тази пещера ще бъде гробът й…
Опита се да се успокои. Няма да допусне да хленчи и да се гърчи като безгръбначно мекотело. Няма да достави това удоволствие на мъчителите си. Ако трябваше да умре, нямаше да умре сама!
Изви бавно тялото си — не искаше да привлече с нищо вниманието на вероятните си екзекутори, — вдигна полата си и измъкна кинжала от ножницата му. Ако трябваше да се пролива кръв, тя нямаше да бъде само нейната!
Трептящата светлинка се приближи още повече. Още няколко стъпки — и тя ще разбере кой измежду рибарите се бе осмелил да пристъпи в царството на духовете и демоните. Надяваше се, че този някой ще бъде херцог Карон. Сега вече тя ще може да довърши задачата, с която трябваше да приключи много по-рано.
Пръстите й се стегнаха около дръжката на кинжала. Все по-ясно се чуваше шумното дишане на другия човек. В следващия миг дъхът й спря. Не може да бъде — сигурно все още спи — сигурно сънува! Не беше възможно да бъде той! Фигурата, която се приближаваше към нея, вероятно бе създание на изтощения й мозък, жестока шега на обърканите й възприятия и спомени. Пламъчетата на фенера хвърляха отблясъци върху измъчено и смъртно изморено лице. Добре очертаните вежди се сливаха над носа в агонизиращо смръщване. Не можеше да види очите, които се взираха напрегнато в тъмнината с надеждата да я открият, но знаеше, че бяха наситено тъмносини — с цвета на водата в пролива през бурен ден. Той съществуваше! Той беше пред нея напълно истински — не само рожба на сладостна представа! Бе се върнал най-сетне! След всички тези безкрайни, ужасни дни, той се бе върнал при нея!
Амеран излезе иззад скалата.
Грей застана пред нея с високо вдигнат фенер. Затвори очи за момент, после отново ги отвори. Не промълви нито дума. Протегна ръка към нея, но я отдръпна, преди тя да успее да я хване.
Амеран повтаряше с развълнуван шепот името му.
— Грей, о, Грей!… Не мога да повярвам на очите си… — Пусна кинжала обратно в ножницата му, повдигна бавно ръка към лицето му и нежно плъзна пръсти по белега от рана надолу по бузата му. — Така дълго копнях за този миг…
— Жива си — въздъхна той с облекчение.
Амеран го обгърна с ръце и се притисна силно към него.
— Любими мой, скъпи мой Грей!… Върна се най-сетне. Как само съм се молила да се върнеш! — Амеран очакваше да я прегърне. Копнееше ръцете му да я притиснат с все сила към гърдите му, така че да остане без дъх. Но той не направи това. Остана вкаменен и неподвижен като скалите наоколо. — Грей? Какво има?
Избягваше очите й, докато се освобождаваше от ръцете й.
— Трябва да побързаме. — Нежността отпреди няколко минути беше изчезнала от гласа му.
Опита се да го погледне в очите, за да разбере защо се държеше така отчуждено, но той отказваше да срещне погледа й.
Усмивка прогони обзелото я само за миг смущение. Не се питаше повече защо така неочаквано се бе вцепенил, когато го докосна. Ясно е — беше отишъл да я потърси в дома й и когато го бе видял обгърнат от пламъци, се бе затичал да я търси тук — знаеше, че това е единственото място, в което ще потърси закрила, ако е останала жива. Имаше време — по-късно щеше да се възстанови и старата, сладка близост между тях… В този момент трябваше да мислят само за бягство и спасение.