— Лъже! — възкликна буйно Амеран. — О, ако някога получа шанса да сложа ръце около врата му, ще го удуша на място! — Обърна се стреснато към Грей. — Но ти не му повярва, нали, Грей?
Той поклати глава.
— Бях твърде слаб, за да се боря с него. Ако не бях свален на легло от това странно заболяване, никога нямаше да се случи така и ние щяхме да бъдем заедно последните три години…
Амеран наведе глава. Усещаше топлината на дъха му върху бузата си. Как да му каже, че причината за разкъсващата болка, през която бе преминал, бе проклятието на майка й? Никога нямаше да й повярва. О, имаше толкова много неща, които трябваше да му каже… за мама… за бебето… но не, не сега. Ще имат достатъчно време по-късно.
Грей коленичи пред нея. Взе нежно малките й ръце в своите големи, топли ръце и се вгледа с обич във всеки от пръстите й, преди да заговори.
— Разкажи ми всичко, което си спомняш, за деня, в който се загубихме един друг.
Амеран въздъхна. Спомняше си ясно всичко — нищичко не беше забравила. Бяха изминали цели три години, но тя си спомняше и най-малката подробност от срещата си с Гидиън така живо, като че ли се бе случила вчера…
— В мига, в който видях Гидиън, разбрах, че нещо не е наред — започна тя, като държеше здраво ръката на Грей. — Страхувах се, че си се разболял, и отчаяно исках да съм с теб, но Гидиън ми се изсмя в лицето и каза, че си нямал куража да дойдеш сам и си изпратил него да ти разчиства бакиите.
— Да ми разчиства бакиите? — извика гневно Грей. — Така ли каза? Ще го убия за това.
Амеран се опита да го успокои.
— Тихо, скъпи. Това е минало. Важното е, че отново се намерихме.
Грей я целуна по бузата.
— Да, права си, намерихме се отново, но ако не беше човекът, когото считах за брат, никога нямаше да бъдем разделени един от друг. — Пое дълбоко дъх. — Моля те, продължи разказа си. Обещавам да не избухвам.
Думите на Амеран бяха изпълнени с болката на спомена.
— Гидиън ми каза, че никога не си ме обичал и не си имал намерение да спазваш обещанията, дадени в момент на страст.
Грей удари с юмрук дланта си.
— Ще го накарам да заплати за страданията и на двама ни!
Очите й се спряха на кръста, който бе носила някога.
— Каза ми още, че трябва веднага да върна кръста, който съм била откраднала от теб.
— Откраднала от мен!? — Грей поклати глава в недоумение. — Но той знаеше, че съм ти го дал. Знаеше колко страстно те обичах, колко много исках да те отведа с майка ти в Англия. Той знаеше чудесно всичко това! Накарах го да обещае, че ще те доведе при мен, и той се закле да го направи! — Въздишката на Грей беше дълга и мъчителна. — Мили Боже. Не мога да повярвам това за Гидиън. Защо именно Гидиън, човекът, на когото се доверявах най-много! Беше ми приятел. Беше ми като брат. Как можа да вбие клин между нас?
Грей мълча дълго време, потънал в мислите си. Амеран също мълчеше — можеше да си представи бурята в сърцето му…
Гласът на Грей се смекчи.
— Знам, че ти няма да ме лъжеш. — Лицето му се просветли и той я изправи на крака. Загрубелите пръсти погалиха бузите й с вълшебната нежност, от която някога се бе опивала. — Бедна моя любима. Разбира се — как би могла да си помислиш нещо друго, освен че наистина съм те предал? След всички тези лъжи, какво друго може да си помисли човек? Не бих те обвинявал, ако си пожелала и смъртта ми.
— О, не, не, никога! Независимо от раздялата ни, никога не престанах да те обичам. Опитвах се, да — признавам това. Болката, която ми нанесе Гидиън, беше ужасяваща, но аз пак те обичах. Продължавах да те желая и да се нуждая от теб всеки час, всяка минута. — Ръцете й се вплетоха стегнато около врата му и Амеран зарови глава в рамото му. — Обичах те тогава, обичам те и сега, Грей. — Държеше се с все сила за него. Никога повече нямаше да допусне да се раздели с него. — Не можем да изправим злините, нито да върнем обратно изгубените дни… Трябва да обърнем гръб на миналото. Важното е, че отново се намерихме един друг — напук на всички бариери между нас! Какво означават три години в сравнение с цял един живот?
Грей я притисна към себе си, сърцата им биеха като едно.
— Всяка сутрин се събуждах с мисълта за теб — ти беше последната ми мисъл, преди измъчената ми душа да потъне в тежък сън… Тези три години бяха истински ад за мен — и единствен аз съм виновен за страданията и на двама ни… Какъв глупак съм бил само да приема думите на Гидиън без капка съмнение. Трябваше да се върна във Франция, когато се възстанових — но не! — бях твърде горд, за да направя това. Вярвах на Гидиън, признавам си със срам. Вярвах му изцяло. Каква неописуема болка само причиних и на двама ни поради собствената си глупост!