Грей я хвана за ръка.
— Какво има? Изведнъж пребледня.
— Добре съм. За миг се изгубих в мислите си. — Амеран се усмихна насила. Може би най-добре ще бъде да му разкаже цялата история на майка си сега, отколкото да чака да стигнат английския бряг. Той ще разбере. Ще й повярва, когато му каже, че няма да призовава злите сили, няма да иска от тях да й служат. Между тях не трябва да има никакви тайни.
— Грей, имаш ли някакви спомени за времето на Голямата чума? — запита тя бавно. Молеше се вътрешно решението й да е правилно.
Дори и въпросът й да му се бе сторил странен, Грей не показа с нищо това.
— Да, спомням си го добре. — Лицето му помръкна. — Бях юноша тогава и плавах на „Глориъс“. Против желанието на родителите си бях подписал договор за работа като чирак на навигатора. — Поклати тъжно глава. — Канехме се да отплаваме нагоре по реката след приключване на пътуването ни до Танжер, когато отговорникът на пристанището ни пресрещна и ни предупреди да останем на борда. — Гласът му заглъхна. — Майка ми, баща ми и трите ми сестри станаха жертва на този страшен бич. — Намръщи се и разтърка глава, сякаш се опитваше да изтрие вдълбаните в паметта му ужасни спомени. — Жертвите на чумата бяха струпвани на каруци по дванадесет-четиринадесет, изкарвани от града нощно време и хвърляни в огромна яма. И досега съня ми тормозят кошмари за купища мъртъвци, извличани от града и захвърляни в общ гроб…
Амеран се притисна до него. Страхуваше се, че любимият й ще се обърне срещу нея, когато му каже за проклятията на майка си.
Грей стегна ръце около нея.
— По време на този четиримесечен период — от май до септември — бяха отнети над седемдесет хиляди живота. Седемдесет хиляди живота! Не е лесно да си представи човек толкова много мъртви. И целият този ужас — заради плъховете, мръсотията и отвратителните условия на живот, които нито човек, нито звяр би могъл да издържи.
По бузите й се търкаляха сълзи. Грей отново затегна прегръдката си.
— Не исках да те натъжа. — Той се опита да изсуши с целувки сълзите й.
Амеран се насили да се усмихне. Ще посмее ли да му каже истината? Ще продължи ли да я обича, когато разбере, че плъховете и мръсотията не бяха единствените виновници за преживения ужас?
— Благодарен съм на Бога за големия пожар през следващата година — продължи той. — Само друга голяма катастрофа можеше да сложи край на вонящите улички и разпространяващите болестта бордеи. — Отпусна брадичка върху главата й. — По-голяма част от Лондон изчезна в пламъците. Много хора загинаха, много къщи бяха разрушени и погълнати от огъня… За щастие, и останките от чумата потънаха в пламъците и, благодарение на този огнен ад, Лондон и хората му отново се върнаха към живот.
Амеран потрепери независимо от топлината, която се излъчваше от ръцете му около тялото й. До този миг тя само се бе опитвала да си представи размера на злите деяния на майка си. Нанесеният удар бе много по-голям, отколкото бе мислила за възможно. Седемдесет хиляди живота… седемдесет хиляди мъже, жени, деца… малки бебета… — покосени от жестока смърт.
— Истинско чудо е, че кралят остана жив през тези ужасни първи години от царуването му — забеляза Грей, като придърпа завивките над тях. — Чумата, пожарът, постоянната заплаха за война с Франция, Испания и Холандия…
Амеран отново потрепери в ръцете на любимия си. Седемдесет хиляди мъртви — заради майка й! Семейството на Грей все още можеше да бъде между живите, ако не беше майка й!
Разплака се. Грей отново покри лицето й с целувки.
— Хайде да не говорим повече за това.
Амеран си разреши да се наслади още малко на ласките му, преди да се отдръпне настрана. Клепачите с гъсти, тъмни мигли прикриха изумрудения й поглед от очите му. Нямаше сили да погледне в тези тъмносини дълбини — нямаше да понесе отвращението, което можеше да открие там в края на разказа й.
— Грей, има нещо, което не мога да държа скрито от тебе. Трябва да ти го кажа, дори и да рискувам да те загубя завинаги.
Грей се опита да я притегли обратно към себе си.
— Нищо не може да ме отблъсне от теб, каквото и да кажеш.
Амеран се държеше на една ръка разстояние от него, очите й не се откъсваха от стената зад него. Пое дълбоко дъх и започна. Когато приключи с разказа си, намери сили в себе си да го погледне. Усмивката бе изчезнала от устните му, но в очите му нямаше омраза.
— Не се съмнявам в истинността на казаното от теб или в искреността на това, в което очевидно вярваш. Но много се тревожа, че сърцето ти е така претоварено с болка и угризения… Колкото и лоша да е била майка ти, не вярвам, че е могла да отприщи такива огромни природни бедствия.