Амеран го придърпа още веднъж към себе си и още веднъж той не можа да й откаже.
Когато Амеран застана на носа на кораба до Грей, веднага почувства колко силно се гордее той с нея. Беше я погледнал с възхита, когато влезе в каютата и я видя облечена в една от роклите от сандъка. Бе избрала рокля от тънък муселин и шал с прекрасен нюанс на изумрудено зелено. Роклята разкриваше раменете й, а бродирана дантела деликатно покриваше началото на бюста й. Бе ресала косата си с четката от слонова кост, която също бе открила в сандъка. Дългите тъмни къдрици се спускаха почти до кръста й — лента от брокат с цветовете на дъгата, обшита със сърма, задържаше косата й назад.
Амеран стискаше здраво ръката на Грей. Поглеждаше го често и погледът й срещаше усмивката на красивото му лице. Бе й казал, че никога няма да открие по-ценно съкровище от нея. Хората му я гледаха по друг начин сега. Втренчените им погледи не бяха нахални или изпълнени с отрицание. В очите им се четеше уважение и те почтително навеждаха глави, когато минаваше покрай тях. Онези, които се осмеляваха да вдигнат очи, отбелязваха присъствието й с усмивка.
Амеран погледна синьочерните вълни, които се разбиваха под тях. Носът на кораба ги пореше с мощта на опънатите си платна и силата на вятъра зад тях. Все още не можеше да повярва, че всичко това е действителност. Все още се страхуваше, че сънува и всеки миг ще се събуди и ще се види дълбоко в пещерите или изцяло зависима от милостта на Каронския дук и насъсканите срещу нея кръвожадни вандали.
Потрепери при мисълта каква можеше да бъде съдбата й, ако не беше успяла да избяга от тях.
Грей обви раменете й с ръка.
— Ако ти е студено, любов моя, ще изпратя някой да донесе още един шал.
— Не, не ми е студено. — Стисна ръката му. — Никога не съм била по-щастлива — затова треперя.
Грей я притисна още по-силно към себе си. Очите му се спряха на нежната извивка на гърдите й.
— Нещо не е съвсем в ред.
Сърцето й се сви. Толкова много й се искаше да бъде доволен от нея. Но разочарованието й трая само миг.
Грей смъкна златната верижка от врата си и я постави на нейния. Обсипаният със скъпоценни камъни кръст легна между гърдите й.
— Така. Сега всичко е съвършено — каза той със задоволство.
Амеран погали леко кръста. Очите й се напълниха със сълзи. Спомни си деня, в който Грей й го бе дал преди три години… Но си спомни също така живо и жестокостта, с която Гидиън й го бе отнел…
Грей попи с устни сълзите й, преди да се плъзнат надолу по бузите й. Сякаш бе прочел мислите й.
— Гидиън ще си плати, обещавам ти. Ще плати за страданието, което ни причини.
Амеран не посмя да му отговори от страх да не избухне в сълзи. Не искаше отмъщение, нито възмездие. Единственото, което желаеше, бе Гидиън никога повече да не пресича нейната житейска пътека.
Почти непрогледната мъгла, която обгръщаше кораба, започна да се вдига.
Грей посочи към бреговата линия, която все по-ясно се очертаваше в далечината.
— Почти сме вкъщи.
— Вкъщи — повтори тя тихо. — Вкъщи… — Франция бе страната, в която се бе родила, но тя се бе чувствала чужденка там. В мечтите си много пъти бе свързвала Англия с бъдещето си. Нямаше значение дали кралят ще се отнесе с внимание към нея. За Амеран дом бе онова място, в което ще може да прекара остатъка от дните си с Грей.
Грей потупа ласкаво ръката, която стискаше неговата.
— Не се страхувай, обич моя. Имам намерение да направя всичко, което зависи от мен, за да ти осигуря удобство и вечно щастие.
Амеран го прегърна.
— Толкова си мил към мен.
— Не, скъпа моя — още не съм започнал да показвам истинската сила и величие на любовта си — заяви той тържествено.
Амеран погледна с усмивка брега и очертанията на дърветата и сградите на него. Но в следващия миг усмивката й избледня и изчезна. От брега се отдели малка лодка с платно, която се насочи към тях.
Грей също я видя.
— Мистър Роджърс — извика той на навигатора. — Към нас идва лодка.
— Да, капитане. Видях я.
Амеран не откъсна поглед от лодката, която все повече се приближаваше към кораба. Двама мъже гребяха, а третият стоеше между тях и махаше с ръка на „Феър Уиндс“. Стегнатите челюсти на Грей й подсказаха, че той знае много добре кой ги посреща.
Преди още да види лицето на изправения между гребците мъж, Амеран вече знаеше, че най-лошите й предчувствия са на път да се сбъднат. След няколко минути тя щеше да се изправи отново лице в лице с Гидиън Хорн, а тя не се страхуваше от никой друг мъж в света така, както се страхуваше от него. Нито един враг не можеше да бъде по-голяма заплаха от онзи, които идваше под маската на приятелството…