Грей се засмя.
— Не искам да ти досаждам с приказките си, скъпа.
— Това никога няма да стане, любов моя — никога.
Амеран се сви до него и се заслуша по-внимателно в обясненията му за забележителностите по пътя към Уайтхол.
По-голямата част от града представляваше истински лабиринт от тесни улици и улички, по които с мъка се разминаваха ръчни колички с едно или две колела, карети, каруци и столове-носилки. Според Грей градът имаше седемстотин хиляди жители. Колко лесно е било за чумата да се разгъне и да обхване бързо целия град с толкова много хора, които живееха толкова натясно!… Сградите бяха разположени така нагъсто, че изглеждаха като построени една върху друга. Трудно бе да се каже къде завършва едната и къде започва другата. И Големия пожар! Нямаше нищо чудно в бързината, с която се бе разпространил, и огромните щети, които бе нанесъл.
Грей й посочи по-нови сгради, изградени от камъни и тухли: с такива сгради пламтящият ад трудно би се повторил.
Тесните улици постепенно започнаха да преминават в по-широки. Грей насочи вниманието й към реката, където срещу течението плаваха шлепове и фериботи, претъпкани от пътници, коне и каруци.
Амеран отпусна глава върху рамото на Грей и затвори очи. Ритмичното чаткане на копитата на конете по каменната настилка я унесе.
Когато отвори очи малко по-късно, видя пред себе си кралския дворец Уайтхол с всичките му кули, сводове и балкони.
Грей й посочи залата за банкети зад двореца и й каза, че тя е връх на архитектурната мисъл и е създадена от човек на име Индиго Джоунс. Към главните й фасади гледаха редица високи прозорци, дърворезба и пиластъри в класически стил.
— Построена е в чест на Стюартите — обясни Грей. — Великият фламандски художник, Рубенс, е нарисувал великолепни стенописи по таваните за бащата на сегашния крал.
Пред Уайтхол бе разположена цяла рота часовои с ризници и железни шлемове. Бяха въоръжени с мечове, къси карабини и пистолети. Друга рота патрулираше на огромните поляни, по които скачаха бели жребци със заплетени на плитки гриви и опашки.
Пред главния вход към палата стояха двама часовои, които отдадоха чест, разделиха се и ги преведоха през лабиринт от бели пиластъри.
Двойната дъбова врата към двореца се разтвори пред тях, за да разкрие коридори с под от бял мрамор и инкрустирани със злато декорации. Дясната стена бе покрита с гоблени в богати разцветки — на тях бе изтъкан гербът на Стюартите.
Дами с набрани поли (прищипани и повдигнати отзад, за да разкриват богато избродирани фусти) минаваха през огромно фоайе, облегнати на ръцете на джентълмени с тесни бричове и широки пелерини.
Амеран усети прикритите погледи към нея, но си каза, че те са израз само на любопитство.
Грей й посочваше различните стаи и зали — тронната зала, залата за хранене, библиотеката, стаята за игра с карти, както и апартаментите на по-дребните благородници.
— Кралските покои и тези на неговите най-близки съветници се намират на горните етажи. — Подаде й ръка. — А сега ми разреши да те съпроводя до покоите на Негово величество.
Колената й омекнаха. Очакваше със страх срещата с мъжа, който я бе създал. Независимо от причината, която го бе накарала да й даде подслон, тя му дължеше огромна благодарност.
На всяко шесто стъпало на великолепната, украсена с дърворезба стълба, стояха по двама телохранители с шлемове и ризници.
— Това е първият Чарлз Стюарт — каза Грей, когато се изправиха срещу портрет на мъж с пурпурна шапка с перо: той стоеше до златист жребец с дълга, понесена от вятъра грива и опашка, сплетена с червена панделка.
Амеран се спря да погледне по-отблизо човека, с когото имаше общи прадеди. Чарлз Стюарт I бе много хубав мъж с къса, остра брадичка и тъмни мустаци. Косата му се спускаше на раменете на вълни и къдрици. Очите му обаче бяха очи на слаб мъж, а и лицето му не притежаваше енергията на силен властелин.
Грей й разказа, че животът на Чарлз I е завършил внезапно на ешафода и Амеран неволно докосна с ръка собствения си врат — такава щеше да бъде и нейната съдба, ако не бе избягала от Франция.
— Според всички сведения Чарлз I е посрещнал съдбата си с много по-голямо достойнство, отколкото е показвал в живота. Толкова впечатляващ е бил изразът на лицето му, докато е стоял търпеливо на върха на ешафода, че вдъхновява поета Андрю Марвъл да напише: „Той нищо необикновено не направи: просто отпусна красивата си глава върху гилотината като върху легло…“ Тази съдбовна сутрин дори и враговете му са го гледали с уважение.
Вървяха, без да говорят, край дълга редица кралски портрети, поставени по протежение на дългия коридор.