Грей стисна челюсти. Още веднъж Амеран не му разреши да я защити пред краля.
— Поисках само убежище, Ваше величество. Нищо друго.
— В такъв случай ще получиш само това. — Думите му бяха студени и не допускаха повече дискусии по въпроса. Но изражението му започна да се смекчава. — Ако обаче притежаваш някакво доказателство, че съм наистина твой баща, може би…
Амеран не го остави да довърши мисълта си.
— Нямам доказателство, че съм ваша дъщеря, Ваше величество. — Усещаше очите на Грей върху дясното си рамо. — Разрешете ми още един въпрос, Ваше величество, ако намеря кураж в себе си да го задам.
— Говори.
Започна бавно, като внимателно подбираше думите си.
— Дадохте ми убежището, което търсех и за което ще ви бъда вечно благодарна… — Ще посмее ли наистина да зададе този въпрос? Започна отново, този път гласът й бе по-спокоен и контролиран. — Но, Ваше величество, нима е обичайно един крал да заповяда на най-добрия си военен кораб и командира на кралската флота да спасят бедно момиче, попаднало в беда? — Разкошните й зелени очи не се отклониха от тъмния взор на краля. — Коя е истинската причина да заповядате на лорд Карлайл да ме доведе при Вас?
За миг кралят изглеждаше бесен от дързостта й. После се разсмя.
— Слагаш си таралеж в гащите с тази жена, милорд. Красота и дързост — много избухлива комбинация според мен.
Грей се усмихна.
— Аз съм много щастлив човек, Ваше величество.
Смехът на краля отзвуча до бледа следа от усмивка.
Махна им с ръка да се приближат още до леглото му.
— Права си, Амеран Мишол. Не съм ти уредил безопасното пристигане в Англия от добро сърце. Да, симпатизирам ти — писмата ти бяха много убедителни. Но трябва да разбереш, че човек с моите задължения не може да си разреши да съжалява когото и да било и да изпълнява желания. Със срам признавам, че в течение на годините сърцето ми стана може би още по-студено. Но, от друга страна, аз наистина не мога да изпълнявам желанията на всички хора.
— Аз не искам нищо — повтори тя. Не бе сигурна дали го харесва или не. Възприемаше го повече като надуто магаре, отколкото като монарх. — Молих ви само за убежище. Признавам това и съм много благодарна. Но тук ви давам дума, че никога няма да поискам нищо повече от вас.
Тъмните му очи я пронизваха. Седна по-изправено в леглото, като се хвана за една от завесите за опора.
— Ще ми обещаеш ли също, че ще обезсилиш клетвите на майка си срещу мен след раздялата ни?
Очите й останаха приковани в неговите. Ето каква е била истинската причина, поради която той й бе дал убежище. Не бе изненадана. Беше си помислила и за това.
Опита се да не го съди много сурово. В края на краищата той бе крал и имаше задължение да закриля народа си. Не трябваше да забравя, че я бе измъкнал от Франция, и за нея нямаше значение причината, поради която бе направил това.
Можеше да го лъже, да му обещава неща, които той желаеше да чуе, но подобно поведение не бе в нейния стил.
— Страхувам се, че вашият жест ще остане напразен, Ваше величество. Аз нямам силата на майка си да проклинам или да обезсилвам вече хвърлени проклятия.
Въздишката на краля бе дълга и мъчителна. В следващия миг сви примирено рамене.
— О, хубаво, изглежда, няма да бъда по-добре от преди.
Амеран се усмихна леко.
— Нито ще бъдете по-зле от факта, че съм тук, Ваше величество.
Кралят се разсмя.
— Не мога да си представя как положението ми може да се влоши. — Погледна я отново втренчено. — И така, аз съм твой баща?
— Така ми бе казано, Ваше величество.
Чарлз отново въздъхна тежко и се отпусна върху възглавниците си.
— Майка ти беше великолепна жена. Красотата й бе неповторима. Когато я видях за първи път, знаех, че ще стане моя, а когато ми спаси живота… Разказвала ли ти е за това?
Амеран кимна утвърдително и той продължи.
— Ако не бе използвала силата си върху мен, лицето ми щеше да бъде лице на отблъскващо, ужасно създание… Ако бях останал в изгнание, щях да я задържа при себе си.
Амеран слушаше внимателно. Той нямаше причини да я лъже. Нито един от тях нямаше какво да спечели от допълнителни измами.
— Но стана така, че новият парламент реши линията на Стюартите да бъде възстановена. Бях привикан да заема полагаемото ми се място на трона на баща ми. Никога крал, който се връща в страната си след изгнание, не е бил посрещан с толкова много любов и обожание.
— Обещали сте на мама, че ще изпратите да я доведат тук — напомни му тихо Амеран.
Той не отрече.
— Не можех. Сибил знаеше, че не мога да се оженя за обикновена жена или да имам за любовница жена, обвинена в магьосничество. — Наля си вино от сребърната кана на масата до него. — В деня, в който се сбогувахме, тя сякаш загуби разсъдъка си. Заплаши ме, че ще хвърли всички демони на ада срещу мен — и така и направи. Не ми спомена, че е бременна, въпреки че — трябва да призная — дори и да ми бе казала, едва ли щях да постъпя по друг начин.